Имаше още една причина да ни бракосъчетае съдия, а не свещеник, и тя беше свързана с гордостта. Не исках родителите на Джейн да плащат за традиционна църковна венчавка, макар да можеха да си го позволят. Вече самият аз съм родител и възприемам този дълг като божи дар, но навремето бях убеден, че трябва да посрещна разходите сам. Смятах, че след като не мога да платя за свястно тържество, по-добре изобщо да няма тържество.
Не можех да си позволя пищно празненство. Бях нов служител в кантората и заплатата ми беше нелоша, но се стараех да пестя за авансова вноска за къща. Макар да успяхме да купим първата си къща девет месеца след сватбата си, вече не смятам, че жертвата, която направих, е била необходима. Научих, че пестеливостта си има цена и че понякога плащаш тази цена вечно.
Церемонията ни приключи за по-малко от десет минути, без да прозвучи нито една молитва. Бях облечен с тъмносив костюм, а Джейн носеше жълта рокля без ръкави и гладиола в косата си. Родителите й наблюдаваха от стълбите под нас и ни поздравиха с въздушна целувка и ръкостискане. Прекарахме медения си месец в старомодна странноприемница в Боуфорт и макар Джейн да обожаваше старинното легло с балдахин, където се любихме за пръв път, останахме само за почивните дни, понеже в понеделник трябваше да се връщам на работа.
Не такава сватба си представяше Джейн за едно момиче. Вече го знам. Допускам, че всъщност е искала онова, за което настояваше сега пред Ана. Сияеща булка, съпроводена от баща си по пътеката към олтара, венчавка със свещеник в присъствието на приятели и близки. Тържество с храна, торта и цветя на всяка маса, по време на което двамата млади получават поздравленията на най-близките си хора. Може би дори музика, на която булката да танцува със съпруга си и с баща си, който я е отгледал, под радостните погледи на присъстващите.
Ето това би искала Джейн.
Четвърта глава
В събота сутринта, един ден след новината на Ана, жегата вече беше задушлива, когато спирах на паркинга пред „Крийксайд“. Както става в повечето южни градове, август забавя ритъма на живота в Ню Бърн. Хората шофират по-предпазливо, червеното на светофара сякаш се задържа по-дълго, а пешеходците влагат енергия само колкото да се придвижат напред, сякаш участват в състезание по бавно ходене.
Джейн и Ана вече бяха излезли. След като се прибра вътре предната вечер, съпругата ми седна на кухненската маса и започна да си нахвърля бележки относно нещата, които трябва да свърши. Не си правеше илюзии, че ще смогне с всичко, но бележките й се разпростряха на три страници — точно определени цели за всеки ден от предстоящата седмица.
Джейн винаги я е бивало с проектите. Независимо дали ставаше дума за мероприятие за набиране на средства за скаутите или за томбола в църквата, жена ми обикновено се нагърбваше доброволно. Понякога наистина й идваше нагорно — в крайна сметка имаше три деца, които я ангажираха с други неща — обаче никога не отказваше. Като си спомня колко се изтощаваше понякога, си наредих да се постарая през следващата седмица да гледам да освободя максимално времето й.
Вътрешният двор зад „Крийксайд“ беше очертан с ъгловати храсти и скупчени на групи азалии. След като минах през сградата — сигурен бях, че Ной не е в стаята си — поех по лъкатушещата чакълеста алея към езерото. Забелязах го и поклатих глава, понеже беше облечен с любимата си синя жилетка въпреки жегата. Само на Ной можеше да му бъде студено в ден като днешния.
Току-що беше нахранил лебеда и той все още описваше малки кръгове пред погледа му. Когато наближих, го чух да разговаря с него, но не разбрах точно какво му казваше. Лебедът явно му имаше пълно доверие. Веднъж Ной ми каза, че клякал в краката му, но никога не съм го виждал с очите си.
— Здравей, Ной — поздравих го.
С усилие обърна глава.
— Здравей, Уилсън — вдигна ръка той. — Благодаря, че се отби.
— Добре ли си?
— Бил съм и по-добре, но можеше и да е по-зле.
Идвах често, но „Крийксайд“ понякога ме потискаше, понеже ми се струваше пълен с изоставени хора. Лекарите и медицинските сестри ни уверяваха, че Ной е щастливец, тъй като често има посетители, но мнозина от останалите по цял ден гледаха телевизия, за да се избавят от самотата на последните години от живота си. Ной продължава вечерно време да рецитира поезия пред обитателите на дома. Много обича произведенията на Уолт Уитман и на пейката до него видях „Стръкчета трева“. Рядко се разделя с книгата и макар че двамата с Джейн сме я чели някога, трябва да призная, че не разбирам защо тези стихове са натоварени с толкова смисъл за него.