Докато го наблюдавах, отново ме порази мисълта колко тъжно е да наблюдаваш как остарява човек като Ной. През по-голямата част от живота си не съм го възприемал така, но днес дишането му ми напомни на преминаването на въздух през стар акордеон. Лявата му ръка бе неподвижна в резултат на удара предишната пролет. Ной линееше и макар отдавна да знаех, че неизбежното ще се случи, явно вече и той го съзнаваше.
Наблюдаваше лебеда, а аз проследих погледа му и познах птицата по тъмното петно на гърдите. Приличаше на бенка или на родилно петно, на въглен в снега, на опит на природата да затъмни съвършенството. Понякога във водата имаше десетина лебеда, но само този никога не си отиваше. Виждал съм го да се носи по водата, когато зимно време температурата падаше и другите лебеди отлитаха далеч на юг. Веднъж Ной ми каза, че той никога не отлита, и обяснението му за този факт беше една от причините, поради които лекарите смятаха, че разсъдъкът му е помътен.
Седнах до него и му разказах какво се е случило предната вечер между Джейн и Ана. Когато приключих, Ной ме изгледа с хитра усмивка.
— И Джейн се учуди? — попита той.
— Защо не?
— Иска нещата да станат по определен начин, така ли?
— Да — отвърнах. Разказах му за плановете, които бе нахвърляла на кухненската маса, преди да споделя своята идея, нещо, което според мен Джейн беше пропуснала.
Ной се пресегна със здравата си ръка и ме потупа по крака, сякаш ми даваше одобрението си.
— Ами Ана? Тя как е?
— Добре е. Реакцията на Джейн изобщо не я изненада.
— А Кийт?
— Той също е добре. Поне съдейки по думите на Ана.
Ной кимна.
— Те са хубава млада двойка. И двамата имат добро сърце. Напомнят ми за нас с Ели.
Усмихнах се.
— Ще й предам думите ти. Ще й напълниш сърцето.
Поседяхме мълчаливо, докато Ной не посочи към водата.
— Знаеш ли, че лебедите остават със своя партньор до края на живота си? — попита той.
— Мислех, че само така се говори.
— Вярно е — настоя той. — Ели твърдеше, че това е едно от най-романтичните неща, които е чувала. Възприемаше го като доказателство, че любовта е най-могъщата сила на земята. Преди да се оженим, е била сгодена за друг. Знаеш го, нали?
Кимнах.
— Така си и мислех. Както и да е, дойде при мен, без да предупреди годеника си, а аз я заведох с едно кану на място, където се бяха събрали хиляди лебеди. Разказвал ли съм ти тази история?
Отново кимнах. Макар да не съм бил там, образът беше жив в паметта ми, както и в съзнанието на Джейн. Често ми разказваше тази история поразена.
— Никога повече не се върнаха — промърмори той. — В езерото винаги имаше по няколко, но онзи път вече не се повтори. — Той замълча, вглъбен в спомена. — Ели обаче въпреки това обичаше да ходи там. Обичаше да храни лебедите, които бяха там, и ми посочваше кои са двойките. Ето една, казваше, и още една. Не е ли прекрасно, че са заедно за цял живот? — Лицето на Ной се сбърчи от широката му усмивка. — Мисля, че така по свой начин ми напомняше да й остана верен.
— Според мен не е било нужно да се притеснява за това — отбелязах.
— Така ли? — попита той.
— Мисля, че двамата с Ели бяхте родени един за друг.
Той се усмихна замечтано:
— Да, така беше. Но се наложи доста да се потрудим. Преживявали сме и трудни моменти.
Вероятно имаше предвид болестта й. И много преди това — смъртта на едно от децата им. Имаше и други неща, но за тези му беше трудно да говори.
— Обаче изглеждаше толкова лесно — възпротивих се аз.
Ной поклати глава.
— Не беше. Невинаги. Пишех й толкова много писма не само за да й покажа колко много я обичам, но и да й напомня в какво сме се врекли.
Запитах се дали не се опитва да ми напомни за онзи път, когато ми намекна да направя нещо подобно за Джейн, но не го споменах. Вместо това повдигнах въпрос, който отдавна се канех да му задам:
— Трудно ли ви беше с Ели, след като децата се изнесоха?