Сигурно се питате какво има тогава?
Предвид годините ми, може да се допусне, че е криза на средната възраст. Внезапно желание да променя живота си може би, или пък престъпление на сърцето. Нито едно от двете. Не, прегрешението ми беше съвсем незначително на фона на внушителната цялост, дреболия, която при различни обстоятелства вероятно през следващите години щеше да се превърне в хумористичен анекдот. Само че то я нарани, навреди на двама ни и затова искам да започна разказа си оттам.
Беше 23 август 2002 година и аз го започнах така: станах, закусих, прекарах деня в кантората, както обикновено. Събитията от работния ми ден нямат роля в това, което последва. Честно казано, единственото, което си спомням, е, че в службата всичко беше, както обикновено. Прибрах се у дома в обичайното време и се изненадах приятно, че Джейн приготвя любимото ми ястие в кухнята. Когато се обърна да ме поздрави, очите й сякаш се стрелнаха надолу, за да провери дали не нося още нещо, освен куфарчето си, но ръцете ми бяха празни. След час вечеряхме заедно, а после, докато тя раздигаше съдовете, аз се заех да прегледам някои спешни правни документи от куфарчето си. Седнах в кабинета си и тъкмо се зачетох в първата страница, когато Джейн застана на прага. Бършеше ръце в кърпа и по лицето й беше изписано разочарование, което се бях научил да забелязвам през годините, макар да не го разбирах напълно.
— Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита тя след малко.
Поколебах се, понеже съзнавах, че въпросът не е толкова невинен, колкото звучи. Може би имаше предвид нова прическа, но косата й си беше както обикновено — внимателно я огледах. През годините се понаучих да обръщам внимание на тези неща. Стояхме един срещу друг и аз не спирах да си блъскам главата, трябваше да кажа нещичко.
— Как мина денят ти? — попитах най-накрая.
В отговор тя ме удостои със странна полуусмивка и се обърна.
Сега вече знам какво искаше тя, обаче тогава просто свих рамене, върнах се към работата си и отметнах случилото се като поредната проява на необяснимата женска природа.
По-късно вечерта, докато си лягах и се настанявах в кревата, чух Джейн да си поема напрегнато въздух веднъж. Лежеше на една страна с гръб към мен и когато забелязах, че раменете й потръпват, изведнъж проумях, че тя плаче. Озадачен очаквах да ми обясни какво я е разстроило, но вместо да ми продума, тя отново задъхано си пое въздух няколко пъти, опитвайки се да диша през сълзи. Гърлото ми инстинктивно се стегна и започна да ме обзема страх. Помъчих се да не му се давам, да не допускам, че може нещо лошо да се е случило с баща й или с децата, или пък че е получила ужасна новина от лекаря си. Помъчих се да не мисля, че има проблем, който не бих могъл да разреша, затова положих длан на гърба й с надеждата да успея да я утеша.
— Какво има? — попитах.
Отговорът не дойде веднага. Чух я да въздъхва, преди да дръпне завивката върху раменете си.
— Честита годишнина — прошепна.
Двайсет и девет години, спомних си твърде късно, и в ъгъла на стаята забелязах подаръците, които ми беше купила — старателно увити и подредени върху скрина.
Просто бях забравил.
Не си търся оправдание, не бих го използвал дори да имах такова. Какъв е смисълът? Извиних се, разбира се. Извиних се и на следващата сутрин, и по-късно вечерта, когато тя отвори парфюма, избран старателно от мен с помощта на млада служителка от „Белкс“, а Джейн се усмихна, благодари ми и ме потупа по крака.
Седях до нея на дивана и знаех, че я обичам толкова силно, колкото и в деня на нашата сватба. Но когато я погледнах, за пръв път може би забелязах разсеяността, с която отмести поглед, и печално наклонената й глава и внезапно осъзнах, че не съм напълно сигурен дали тя все още ме обича.
Първа глава
Мисълта, че съпругата ти може би не те обича, е съкрушителна и същата нощ, след като Джейн отнесе подарения от мен парфюм горе в спалнята ни, седях на дивана часове наред и се чудех как се стигна до това положение. Отначало ми се искаше да се убедя, че тя просто реагира емоционално и че придавам повече тежест на случилото се, отколкото заслужава. Само че колкото повече размишлявах, толкова повече долавях не само разочарованието й заради нейния разсеян съпруг, а и следите от някаква по отколешна меланхолия — сякаш пропускът ми бе само последният удар от дълга, дълга поредица погрешни стъпки.