Ной се позамисли, преди да отговори:
— Не знам дали беше трудно, но беше различно.
— Как така?
— Ами първо на първо, беше тихо. Съвсем тихо. Ели работеше в ателието си, а аз през повечето време се мотаех из къщи. Мисля, че тогава започнах да си говоря сам, за компания.
— Как реагира тя на отсъствието на децата?
— Като мен — отвърна. — Поне отначало. Децата дълго време бяха нашият живот, а привикването с такава промяна изисква време. Обаче щом свикна, според мен й стана приятно, че отново сме си само двамата.
— Колко време й отне?
— Не знам. Може би няколко седмици.
Усетих как раменете ми увисват. Няколко седмици ли?
Ной явно улови изражението ми, поизчака и се прокашля:
— Сега, като се замисля, май дори не беше чак толкова дълго. Струва ми се, че минаха само няколко дни, преди Ели да си стане както преди.
Само няколко дни? Дори не можех да измисля как да отговоря.
Той вдигна ръка към брадичката си.
— Всъщност, ако не ме лъже паметта — продължи Ной, — дори не бяха няколко дни. Дръпнахме един джитърбъг още на прага, веднага щом натоварихме багажа на Дейвид в колата. Но те уверявам, че първите няколко минути бяха много трудни. Понякога се чудя как изобщо успяхме да ги издържим.
Макар да го каза със сериозно изражение, долових палавата искра в очите му.
— Джитърбъг ли?
— Вид танц.
— Знам какво е.
— Навремето беше доста популярен.
— Било е доста отдавна.
— Моля? Вече не танцуват ли джитърбъг?
— Минала работа, Ной.
Той ме смушка лекичко:
— Ама се хвана, нали?
— Малко — признах.
— Хвана се я! — смигна ми той.
Постоя мълчаливо, явно доволен от себе си. Съзнаваше обаче, че не е отговорил на въпроса ми, размърда се на пейката и въздъхна.
— Беше трудно и на двама ни, Уилсън. Когато дойде време да заминат, те вече не ни бяха само деца, бяха се превърнали в наши приятели. Чувствахме се самотни и известно време просто не знаехме как да се държим един с друг.
— Никога не си споменавал за това.
— Никога не си ме питал. Много ми липсваха, но според мен на Ели й липсваха повече. Беше художничка, но преди всичко бе майка и след като децата заминаха, вече не беше сигурна точно какво представлява. Поне за известно време.
Опитах да си го представя, но не успях. Не бях виждал Ели такава, дори не си представях, че е възможно да бъде такава.
— Защо се случва така? — попитах.
Вместо да ми отговори, Ной ме изгледа мълчаливо.
— Разказвал ли съм ти за Гюс? — попита най-сетне. — Който ме посещаваше, докато ремонтирах къщата?
Кимнах. Знаех, че Гюс е роднина на Харви, чернокожия пастор, когото виждах понякога, когато наобикалях къщата на Ной.
— Е, старият Гюс си падаше по дългите истории, колкото по-забавни, толкова по-добре. Понякога седяхме на верандата нощем и си съчинявахме дълги истории, за да се разсмиваме. През годините се появиха някои доста интересни, но знаеш ли коя ми беше любимата? Най-дългата история на Гюс? Преди да ти я разкажа, трябва да знаеш, че той беше женен за съпругата си вече петдесет години и двамата имаха осем деца. Бяха преживели заедно почти всичко. Както и да е, разказвахме си истории цяла нощ и накрая той рече: „Знам още една“. Пое си дълбоко дъх и с най-сериозното си изражение ме погледна в очите и каза: „Ной, аз разбирам жените“. — Ной се изкиска, все едно чуваше историята за пръв път. После продължи: — Работата е там, че няма мъж на тази земя, който може да изрече тези думи и искрено да им вярва. Просто не е възможно, така че няма смисъл човек да опитва. Което не означава, че не си способен да обичаш жените. И не означава, че трябва да престанеш да се стараеш да им показваш колко са важни за теб.
Докато размишлявах над думите му, наблюдавах как лебедът изпърха с криле в езерото и се понамести. През изминалата година Ной разговаряше с мен за Джейн по този начин. Нито веднъж не ме посъветва нещо конкретно, нито веднъж не ми каза какво да правя. И същевременно непрестанно усещаше колко се нуждая от подкрепа.
— Според мен Джейн иска повече да приличам на теб — казах.
Ной се усмихна на думите ми.
— Справяш се добре, Уилсън, справяш се добре.
Когато се прибрах у дома, къщата беше притихнала — чуваше се само тиктакането на стенния часовник и бученето на климатика. Оставих ключовете си върху бюрото в дневната и заоглеждах лавиците от двете страни на камината. Бяха пълни със семейни снимки, правени през годините: ние петимата по джинси и сини ризи отпреди две лета, друга снимка на брега близо до форт Мейкън, когато децата бяха в гимназията, и още една като още по-малки. Имаше и снимки, правени от Джейн: Ана на абитуриентския си бал, Лесли с костюма си на мажоретка, Джоузеф с кучето ни Санди, което за всеобща печал почина преди няколко години. Имаше и още снимки, на някои от тях децата бяха съвсем малки, и макар фотографиите да не бяха подредени хронологично, показваха как семейството се е разраснало и се е променило през годините.