— Много са хубави — похвали ме тя. — Нова рецепта?
— Да.
— Трудна ли е?
— Не особено — свих рамене.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Така… както допусках, първите две места, в които опитахме, се оказаха заети. После обаче отидохме в ателието на Кейтън. Виждал ли си сватбените снимки на Джим Кейтън?
— Чувал съм, че е най-добрият.
— Забележителен е — каза тя. — Работата му е смайваща. Дори Ана се впечатли, а знаеш каква е. Той снима на сватбата на Дейна Крау, помниш ли? Обикновено е зает за пет-шест месеца напред, а дори и след това трудно можеш да го ангажираш. Нямахме никакъв шанс, нали така? Но когато попитах жена му — тя върти ателието, разбрахме, че наскоро един от ангажиментите му пропаднал. — Джейн отново отхапа поредната хапка и задъвка бавно. — И най-случайно се оказа — почти незабележимо сви рамене тя, — че той е свободен следващата събота.
— Прекрасно — извих вежди аз.
Сега, след като кулминацията вече беше ясна, тя заговори по-бързо и ми разказа всичко останало:
— Няма да повярваш колко щастлива беше Ана. Джим Кейтън? Дори да разполагахме с цяла година, за да се подготвим, щях да искам него. Сигурно няколко часа сме разглеждали албумите в ателието, за да почерпим идеи. Ана ме питаше дали ми харесват определени снимки, аз питах какво й харесва на нея. Госпожа Кейтън ни е помислила за луди. Свършвахме с някой албум и веднага се залавяхме за следващия, а тя беше така любезна да отговори на всичките ни въпроси. Когато си тръгнахме, направо не можехме да повярваме, че сме извадили такъв късмет.
— Не се съмнявам.
— След това отидохме в пекарната — продължи Джейн безгрижно. — Пак проверихме на няколко места, но тортата не ме притесняваше толкова. Не ги приготвят месеци по-рано, нали така? Намерихме малка пекарна, в която щяха да се справят, но изобщо не подозирах колко различни сватбени торти предлагат вече. Имаха цял каталог. Имат големи и малки, всякакви размери. После, разбира се, трябва да избереш основен аромат, глазура, форма, допълнителна украса…
— Звучи вълнуващо — вметнах.
Тя завъртя очи към тавана.
— Представа си нямаш — отвърна, а аз се засмях на видимата й радост.
Звездите не бяха често благосклонни, но явно тази вечер беше така. Настроението на Джейн беше завладяващо, вечерта едва сега започваше и на двамата ни предстоеше романтична вечеря. Всичко щеше да бъде наред и докато стоях до своята съпруга от вече три десетилетия, внезапно осъзнах, че денят не би могъл да премине по-добре, дори ако го бях планирал.
Докато приключвах с приготвянето на вечерята, Джейн продължаваше да ми разказва как е минал денят им, като подробно ми описа тортата (ванилова, на два етажа, със сметанова глазура) и снимките (Кейтън премахвал компютърно всякакви недостатъци). В топлата светлина на кухнята виждах тънките бръчици в ъгълчетата на очите й, перестите следи от съвместния ни живот.
— Радвам се, че е минало добре — казах. — Едва първият ден е, а явно сте отметнали доста неща.
Кухнята се изпълни с аромата на разтопено масло и телешкото тихичко зацвърча.
— Така е. И се радвам, повярвай ми — каза тя. — Обаче още не е ясно къде ще проведем церемонията, а дотогава просто не знам как да организирам останалите неща. Казах на Ана, че можем да го направим тук, ако иска, но тя не откликна ентусиазирано.
— А какво иска?
— Не е сигурна. Може би градинска сватба. На не много официално място.
— Едва ли е трудно да се намери.
— Ще се изненадаш. Единственото място, което ми хрумна, е Трайън Палас, но едва ли ще успеем да го организираме толкова бързо. Дори не знам дали правят сватби там.
— Ммм… — Добавих сол, черен пипер и чесън на прах в тигана.
— В Ортън Плантейшън също е хубаво. Помниш ли? Миналата година ходихме там на сватбата на Братън.
Помнех. Беше между Уилмингтън и Саутпорт, на почти два часа път от Ню Бърн.
— Не е ли малко далечко, като се има предвид, че повечето гости са оттук? — попитах.
— Да, така е. Просто ми хрумна. Пък и сигурно ще е заето.
— Защо не някъде в центъра на града? В някой пансион може би?
Тя поклати глава:
— Според мен повечето са прекалено малки и не знам колко имат градини, но може да проверя. А ако не излезе нищо… е, ще успеем да намерим някакво място. Поне се надявам.
Джейн се намръщи умислено. Приведе се над плота и опря обутия си в чорап крак на шкафа отзад — същото младо момиче, което ме беше помолило да го изпратя до колата му. Втория път, когато я изпратих, допусках, че просто ще се качи и ще потегли, както преди. А вместо това тя застана в същата поза, облегната на вратата на шофьора, и ние проведохме първия си разговор. Помня, че се любувах на одухотворените й черти, докато ми разказваше за детството си в Ню Бърн, и за пръв път долових качествата, които щях да ценя високо у нея: интелигентността и страстта, очарованието, безгрижния й поглед към света. Години по-късно тя проявяваше същите качества, докато отглеждаше децата ни, и знам, че това е една от причините те да бъдат почтените зрели хора, каквито са днес.