Прокашлях се и измъкнах Джейн от унеса й.
— Днес ходих да видя Ной.
Думите ми я върнаха в стаята.
— Как е той?
— Добре е. Изглежда изморен, но с бодър дух.
— Пак ли беше на езерото?
— Да. — Добавих, предугадил следващия й въпрос: — И лебедът беше там.
Тя стисна устни и аз бързо продължих, понеже не исках да развалям настроението й:
— Разказах му за сватбата.
— Развълнува ли се?
— Много — кимнах. — С нетърпение очаква да дойде.
Джейн долепи длани.
— Утре ще заведа Ана. Миналата седмица не успя да го види, а й се иска да му съобщи за сватбата лично. — Усмихна се признателно. — Благодаря ти, че си го посетил днес. Знам колко му е приятно.
— И на мен ми е приятна компанията му.
— Знам, но въпреки това ти благодаря.
Месото беше готово и аз добавих другите съставки: виното марсала, лимоновия сок, гъбите, телешкия бульон и нарязания зелен лук. Добавих още малко масло и се похвалих за десетте килограма, с които бях отслабнал миналата година.
— Говори ли вече с Джоузеф и Лесли? — попитах.
Джейн ме наблюдава известно време, докато бърках. После извади лъжица от чекмеджето, топна я в соса и опита.
— Много е вкусно — похвали ме с извити вежди.
— Май си изненадана.
— Не, всъщност не съм. Напоследък си станал страхотен готвач. Поне в сравнение с изходната ти позиция.
— Какво? Нима винаги не си била луда по готварските ми умения?
Тя допря пръст до брадичката си и отговори:
— Да кажем, че изгорялото картофено пюре и сосът на топчета не са голям деликатес.
Усмихнах се, понеже казаното беше вярно. Първите ми опити в кухнята не бяха главоломен успех.
Джейн отново опита, преди да остави лъжицата на плота.
— Уилсън? За сватбата… — поде тя.
— Какво? — погледнах я.
— Нали знаеш, че ще бъде скъпо да купим билет за Джоузеф в последния момент?
— Да — съгласих се.
— Фотографът също не е евтин, макар да са отменили другия му ангажимент.
— Досетих се — кимнах.
— И тортата е малко скъпа… така де, за торта.
— Няма проблем, нали е за доста хора?
Тя ме изгледа любопитно, явно озадачена от отговорите ми.
— Просто… исках да те предупредя предварително, за да не се разстройваш.
— От какво да се разстройвам?
— Ами нали знаеш, понякога се разстройваш, когато е твърде скъпо.
— Така ли?
Джейн изви вежда.
— Не се преструвай. Не помниш ли какво каза за ремонта? Или когато се развали отоплителната система? Дори сам си лъскаш обувките…
Вдигнах ръце в знак, че се предавам.
— Добре, разбрах, но не се притеснявай, сега е различно. — Вдигнах очи, понеже знаех, че съм привлякъл вниманието й. — Дори да похарчим всичко, което имаме, пак ще си струва.
Тя едва не се задави с виното и се втренчи в мен. После пристъпи напред и смушка ръката ми с пръст.
— Защо беше това? — попитах.
— Просто проверявам дали наистина си съпругът ми, или са те заменили с някой от онези враждебни извънземни.
— Враждебни извънземни ли?
— Да, не помниш ли филма „Нашествието на похитителите на тела“?
— Разбира се, но не, аз съм си.
— Слава богу — отвърна тя с престорено облекчение. И после ми намигна — о, чудо на чудесата! — Все пак исках да те предупредя.
Усмихнах се, имах чувството, че сърцето ми е станало огромно в гърдите. Откога не се бяхме смели и шегували в кухнята така? От месеци? Или от години? Съзнавах, че вероятно е само временно, но въпреки това случилото се поразпали пламъчето на надеждата, което тайничко кътах вътре в себе си.
Първата среща, на която излязохме двамата с Джейн, не мина съвсем по план.