Бях направил резервация в „Харпърс“, който се смяташе за най-добрия ресторант в града. Също и за най-скъпия. Имах достатъчно пари, за да покрия вечерята, но знаех, че няма да ми останат за сметките до края на месеца. Освен това бях планирал нещо специално за след вечеря.
Взех я от пансиона й в Мередит и след броени минути вече бяхме в ресторанта. Разговорът ни беше типичен за първа среща и просто се плъзгаше по повърхността. Говорехме за обучението си, за студеното време и аз отбелязах колко е добре, че и двамата сме си взели връхна дреха. Помня също, че споменах колко красив е пуловерът й, а тя отговори, че го е купила предния ден. Зачудих се дали го е направила заради срещата ни, но все пак проявих достатъчно съобразителност да не я попитам направо.
Заради хората, излезли да пазаруват, беше трудно да намеря място до ресторанта и се наложи да паркирам през няколко пресечки. Бях предвидил предостатъчно време обаче и бях сигурен, че ще пристигнем в заведението навреме за резервацията. Докато вървяхме натам, носовете ни почервеняха и дъхът ни излизаше на облачета. Някои витрини на магазини бяха украсени с мигащи лампички и докато минавахме покрай една пицария, чухме от джубокса вътре да се носи коледна музика.
Видяхме кучето, докато отивахме към ресторанта. Беше се свило страхливо в една пресечка, не много голямо, но костеливо и доста мръсно. Цялото трепереше и по козината му личеше, че от доста време бяга. Застанах между Джейн и кучето, да не би то да се окаже опасно, но тя ме заобиколи, клекна и се опита да привлече вниманието на животинчето.
— Всичко е наред — прошепна, — няма да те нараним.
Кучето се дръпна по-назад в сенките.
— Сигурно се е изгубило, има нашийник — изтъкна Джейн. Не откъсваше поглед от него, а то я изучаваше с предпазлив интерес.
Погледнах часовника си — оставаха няколко минути до часа на резервацията ни. Все още не бях сигурен дали кучето е опасно, но клекнах до Джейн и му заговорих успокоително като нея. Продължихме така известно време, но то не помръдваше от мястото си. Джейн пристъпи лекичко към него, но животното изскимтя и побягна.
— Уплашено е — каза тя загрижено. — Какво да направим? Не искам да го оставяме тук. През нощта температурата ще падне под нулата. Ако се е изгубило, сигурна съм, че иска само да се прибере у дома.
Може би трябваше да кажа нещо, каквото и да било. Можеше да й кажа, че сме опитали, че може да се обадим в приюта за кучета или дори да се върнем след вечеря и ако кучето още е там, да опитаме отново да го подмамим.
Обаче изражението й ме възпря. Беше смесица от тревога и предизвикателство — първият ми досег със загрижеността и добротата на Джейн към по-малко облагодетелстваните от живота. Разбрах, че нямам друг избор, освен да се съобразя с желанието й.
— Нека аз да опитам — предложих.
Честно казано, не бях сигурен как да подходя. Никога не бях имал куче по простата причина, че майка ми беше алергична, но протегнах ръка и продължих да му шепна, както бях виждал да правят по филмите.
Оставих кучето да привикне с гласа ми и когато после бавно се приближих мъничко, то не помръдна. Не исках да го плаша, затова спрях, дадох му възможност да посвикне с мен и пак се прокраднах напред. След близо цяла вечност се приближих достатъчно близо до него и когато протегнах ръка, то подаде носле към нея. Реши, че няма защо да се страхува от мен, и близна пръстите ми. След миг вече можех да го погаля по главата и погледнах през рамо към Джейн.
— Харесва те — слисано отбеляза тя.
— Май да — свих рамене.
Прочетох на нашийника му телефонния номер на собственика, а Джейн отиде в съседната книжарница, за да се обади. Докато я нямаше, не спирах да галя кучето и ласката ми все повече му харесваше. Джейн се върна и се наложи да изчакаме почти двайсет минути, докато дойде собственикът да си го прибере. Беше на трийсет и няколко години и буквално изхвърча от колата. Кучето тутакси се завтече към него, размахвайки опашка. Мъжът го остави малко да го поближе, после се извърна към нас.
— Много ви благодаря, че ми се обадихте. Няма го цяла седмица и синът ми всяка вечер заспива, облян в сълзи. Нямате представа колко важно е това за него. Единственото му желание за Коледа беше да си върне кучето.
Предложи да ни възнагради, но ние с Джейн отказахме, мъжът ни благодари отново и се качи в колата си. Докато го наблюдавахме как потегля, и двамата имахме усещането, че сме сторили нещо значимо. След като шумът от колата заглъхна, Джейн ме хвана за ръка.