— Дали все още ще успеем за резервацията си? — попита тя.
Погледнах часовника си.
— Закъснели сме с половин час.
— Може би ни пазят масата.
— Съмнявам се. Трудно успях да я резервирам. Наложи се един от професорите да ми помогне.
— Току-виж сме извадили късмет.
Не извадихме. Когато пристигнахме в ресторанта, масата ни беше вече заета, а друга щеше да се освободи в десет без петнайсет. Джейн вдигна очи към мен:
— Е, поне направихме едно дете щастливо.
— Така е. — Поех си дълбоко дъх и добавих: — И пак бих го направил.
Джейн ме погледна и ми стисна ръката.
— Радвам се, че се спряхме, макар да не успяхме да вечеряме тук.
Уличната лампа образуваше ореол около главата й и тя изглеждаше почти ефирна.
— Ходи ли ти се някъде? — попитах.
— Обичаш ли музика? — наклони глава тя.
Десет минути по-късно седяхме на маса в пицарията, покрай която бяхме минали по-рано. Бях планирал свещи и вино, а в крайна сметка си поръчахме пица и бира.
Джейн обаче не изглеждаше разочарована. Бъбреше непринудено, разказваше ми за часовете си по гръцка митология и английска литература, за обучението си в Мередит, за приятелите й, за всичко, за което си мислеше в момента. През повечето време аз само кимах и задавах достатъчно въпроси, за да може тя да говори през следващите два часа. Честно казано, не е имало друг човек, чиято компания да ми е била по-приятна.
В кухнята забелязах, че Джейн ме оглежда любопитно. Прогоних спомена, довърших ястието и го поднесох на масата. Седнахме, сведохме глави и аз благодарих на Бог за всичко, което ни е дал.
— Добре ли си? Преди няколко минути ми се стори някак отнесен — каза Джейн, докато си сипваше салата.
Налях по чаша вино и на двамата.
— Всъщност си спомнях първата ни среща.
— Така ли? — Вилицата й застина във въздуха. — Защо?
— Не знам — отговорих и побутнах чашата към нея. — Помниш ли я изобщо?
— Разбира се, че помня — смъмри ме тя. — Беше точно преди да се приберем у дома за коледната ваканция. Трябваше да отидем на вечеря в „Харпърс“, но намерихме едно изгубено куче и пропуснахме резервацията. Затова вечеряхме в малката пицария по-надолу по улицата. А след това… — Тя примигна, опитвайки да си припомни събитията. — Качихме се в колата и отидохме да разгледаме украсата по Хейвърмил Роуд, нали? Ти настоя да изляза от колата, за да се поразходим, въпреки че беше страшен студ. Пред една от къщите бяха направили селцето на Дядо Коледа и когато ти ме заведе дотам, човекът в костюм на Дядо Коледа ми поднесе подаръка, който ми беше избрал за празника. Направо се изумих, че си се постарал толкова много на първата ни среща.
— Помниш ли какво ти подарих?
— Как бих могла да забравя! — ухили се тя до ушите. — Чадър.
— Ако не ме лъже паметта, не се зарадва особено.
— Ами как да се срещам с други момчета след такова нещо? — разпери тя ръце. — По онова време ги свалях, като ги молех да ме изпратят до колата. Не забравяй, че в Мередит единствените мъже бяха учителите или чистачите.
— Затова ти избрах чадър — казах. — Много добре знаех как действаш.
— И представа си нямаше — самодоволно се подсмихна тя. — Аз бях първото момиче, с което си излизал.
— Не, не си. И преди теб съм излизал с момичета.
— Добре, тогава съм първото момиче, с което си се целувал — закачливо ме погледна тя.
Вярно беше, макар да съжалявах, че го споделих с нея, понеже фактът се запечата в главата й и тя не спира да ми го повтаря в подобни моменти. В своя защита обаче казах:
— Твърде отдаден бях на подготовката за бъдещето си. Нямах време за такива работи.
— Беше срамежлив.
— Бях ученолюбив. Има разлика.
— Не си ли спомняш вечерята ни? Или пътуването дотам? Почти не обели дума, освен за лекциите си.
— Казах и други неща — възразих й. — Казах ти за пуловера, забрави ли?
— Това не се брои. — Джейн ми намигна. — Имаше късмет, че бях толкова търпелива с теб.
— Да, така е — съгласих се.
Казах го така, както бих искал да го чуя от нея, и според мен тя го долови в тона ми. Усмихна се кратко.
— Знаеш ли какво помня най-ясно от онази нощ? — продължих.
— Пуловера ми?
Трябва да добавя, че съпругата ми има много бърз ум. Засмях се, но явно бях настроен по-умозрително, защото продължих:
— Хареса ми как спря заради кучето и не искаше да си тръгнеш, докато не се увериш, че то е в безопасност. Разбрах, че имаш добро сърце.