— Оплевих градината — казах.
— Не го ли направи и преди няколко дни?
— Така е.
Добавих съдовете и изплакнах щипката за салата. Пусках и спирах водата, издърпвах и бутах обратно решетката на съдомиялната.
— Нали не си стоял на слънце твърде дълго?
Спомена го, понеже баща ми почина на шейсет и една години от инфаркт, докато миеше колата. Сърдечните заболявания са чести в рода ми и знам, че този факт тревожи Джейн. Макар че напоследък бяхме не толкова любовници, колкото приятели, знаех, че тя винаги ще бъде загрижена за мен. Загрижеността просто беше неизменна черта в природата й.
Братята и сестрите й са същите и отдавам тази особеност на Ели и на Ной. Прегръдките и смехът бяха нещо обичайно у тях, а забавните номера помежду им бяха любими, понеже никой не допускаше зла умисъл. Винаги съм се питал какъв ли щях да стана, ако се бях родил в това семейство.
— Утре пак ще бъде горещо — прекъсна Джейн мислите ми.
— Чух по новините, че ще стигне до трийсет и пет градуса — потвърдих. — Очакват да бъде и доста влажно.
— Трийсет и пет градуса ли?
— Така казаха.
— Много ще е горещо.
Джейн прибра останалата храна в хладилника, докато аз бършех плотовете. След първоначалната ни близост липсата на смислен разговор ми се стори оглушителна. Съдейки по изражението на Джейн, съзнавах, че и тя е твърде разочарована от това връщане към обичайното ни общуване. Потупа роклята си, сякаш търсеше думи в джобовете си. Накрая си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне.
— Мисля да звънна на Лесли.
След миг вече бях сам в кухнята, преизпълнен от желание да бях някой друг и трескаво питайки се дали изобщо е възможно да започнем отначало.
През седмицата след първата си среща двамата с Джейн се видяхме още пет пъти, преди тя да се върне в Ню Бърн за Коледа. Два пъти учихме заедно, веднъж ходихме на кино и два пъти следобед се разхождахме из кампуса на университета Дюк.
Една конкретна разходка обаче се е запечатала в съзнанието ми. Денят беше мрачен, цяла сутрин валя и по небето имаше сиви облаци, които наподобяваха мъгла. Беше неделя, два дни след като спасихме изгубеното куче, и двамата с Джейн се разхождахме сред сградите в кампуса.
— Какви са родителите ти? — попита тя.
Направих няколко крачки, преди да отговоря:
— Свестни хора са.
Тя изчака да продължа, но понеже не го сторих, побутна рамото ми със своето.
— Само това ли ще кажеш?
Знаех, че опитва да ме накара да се отворя и макар винаги да съм се чувствал неловко в такива случаи, усещах, че ще продължи да ме притиска — леко и упорито — докато не го сторя. Беше умна като малцина други — не само в ученето, но и по отношение на хората. Особено по отношение на мен.
— Не знам какво друго да ти кажа — отвърнах. — Те са типичните родители. Държавни чиновници са и от почти двайсет години живеят в градска къща на Дюпон Съркъл във Вашингтон, където съм отраснал. Струва ми се, че преди няколко години се чудеха дали да не си купят къща в покрайнините, но нито те, нито аз изгаряхме от желание да пътуваме всеки ден, затова не се преместихме.
— Имате ли заден двор?
— Не. Имаше обаче хубав вътрешен двор и понякога между тухлите избуяваха бурени.
Тя се засмя.
— Къде са се запознали родителите ти?
— Във Вашингтон. И двамата са отраснали там, запознали са се, когато работели за транспортното министерство. Известно време май били в една и съща служба, но не мога да кажа със сигурност. Никога не са говорили много.
— Имат ли си хобита?
Замислих се над въпроса, представяйки си родителите си.
— Мама обича да пише писма до главния редактор на „Уошингтън Поуст“. Струва ми се, че иска да промени света. Винаги застава на страната на потъпканите, разбира се, и има неизчерпаеми идеи как да превърне света в по-добро място. Трябва да напише поне едно писмо седмично. Не отпечатват всички, но тя си изрязва публикуваните и ги лепи в бележник с изрезки. А баща ми… той е по-скоро затворен. Обича да прави корабчета в шишета. Сигурно е направил стотици през годините, а когато вече няма място по лавиците, ги подарява на училищата, за да ги излагат в библиотеките си. На децата много им харесват.
— Ти също ли се занимаваш с това?
— Не. Това е бягството на татко. Не изгаряше от желание да ме научи как да строя такива корабчета, понеже смяташе, че трябва да си намеря свое хоби. Обаче ми позволяваше да го наблюдавам, стига да не пипам нищо.