— Това е тъжно.
— Аз нямах нищо против — отвърнах. — Не съм знаел, че е възможно да бъде по друг начин, и ми беше интересно. Мълчаливо, но интересно. Не говореше много, докато работеше, обаче ми беше приятно да прекарвам известно време с него.
— Играехте ли на бейзбол? Ходехте ли да карате колелета?
— Не. Не си падаше по дейностите на открито. Обичаше корабчетата си. Научи ме на търпение.
Тя сведе поглед, загледа се в краката си — явно мислено съпоставяше своето семейство с моето.
— Едно дете ли си? — попита.
Не бях казвал на никого, но на нея ми се прииска да разкажа. Още тогава исках да ме опознае, да научи всичко за мен.
— Майка ми не можела да има още деца. Получила някакъв кръвоизлив при раждането ми, след който щяло да бъде много рисковано.
— Съжалявам — намръщи се тя.
— Мисля, че и тя съжаляваше.
Вече бяхме стигнали до параклиса в кампуса и спряхме, за да се полюбуваме на архитектурата.
— Никога друг път не си ми разказвал толкова много за себе си наведнъж — отбеляза тя.
— Май на никого другиго не съм разказвал.
С ъгълчето на очите си видях как прибра кичур коса зад ухото си.
— Струва ми се, че сега те разбирам по-добре — отбеляза.
Поколебах се и попитах:
— Това хубаво ли е?
Вместо да ми отговори, Джейн се извърна към мен и неочаквано си дадох сметка, че вече знам отговора.
Докато слушах как говори с Лесли по телефона, Джейн много ми заприлича на момичето, което крачеше редом с мен в кампуса през онзи ден. Гласът й звучеше оживено, думите се нижеха с лекота, чух я да се смее, сякаш Лесли беше тук, вътре.
Седях на канапето в другия край на стаята и слушах с половин ухо. Преди двамата с Джейн се разхождахме и разговаряхме с часове, но сега явно други бяха заели мястото ми. С децата Джейн винаги бъбреше много, не й беше трудно и когато посещаваше баща си. Приятелският й кръг е доста голям и тя общува с лекота с хората в него. Питах се какво ли ще си помислят, ако прекарат една обичайна вечер заедно с нас.
Ние ли бяхме единствената двойка с проблеми? Или пък това бе нормално за дългите бракове, неизбежна функция на времето? Логиката като че сочеше към второто, но въпреки това ме измъчваше фактът, че щом Джейн затвори телефона, непринудеността й ще изчезне. Вместо да си бъбрим, щяхме да се разменяме баналности и магията щеше да изчезне, а аз просто не можех да понеса поредния разговор за времето.
Какво да направя обаче? Ето този въпрос ме измъчваше. За един час прехвърлих през главата си двата ни брака и реших кой предпочитам, кой смятам, че заслужаваме. Някъде отзад чух как разговорът между Джейн и Лесли постепенно приключва. Всеки си има свой начин да приключва разговор — познавах своя, познавах и този на Джейн. Скоро щях да чуя как уверява дъщеря ни, че я обича, щеше да замълчи, докато Лесли й отговаря със същото, и накрая щеше да се сбогува. Знаех какво предстои — изведнъж реших да рискувам, затова станах от канапето и се обърнах с лице към нея.
Казах си, че ще прекося стаята и ще се пресегна да хвана ръката й точно както направих пред параклиса в университета Дюк. Тя щеше да се зачуди какво става, точно както се зачуди тогава, обаче аз щях да притегля тялото й към своето. Щях да докосна лицето й, после бавно да затворя очи и щом устните ми докоснеха нейните, тя щеше да разбере колко различна е тази целувка от всички останали. Щеше да бъде нова, но и позната, преценяваща, но и изпълнена с копнеж, а вдъхновението за нея щеше да събуди същото усещане и у Джейн. Мислех, че това ще бъде ново начало в живота ни, каквото се оказа и първата ни целувка преди толкова много години.
Представях си го ясно и след миг я чух да изрича последните си думи и да натиска копчето, за да сложи край на разговора. Време беше, така че събрах цялата си смелост и се запътих към нея.
Джейн беше с гръб към мен и все още държеше слушалката в ръка. Застина за миг, загледана през прозореца на дневната към сивото небе, което бавно притъмняваше. Тя беше най-прекрасният човек, когото познавах, и щях да й го кажа в миговете след целувката ни.
Продължих да приближавам. Бях достатъчно близо, за да доловя познатото ухание на парфюма й. Усещах как сърцето ми затуптява учестено. Почти бях стигнал, но щом посегнах да докосна ръката й, тя изненадващо вдигна слушалката отново. Движенията й бяха бързи и прецизни — натисна само две копчета. Явно номерът беше включен на бързо набиране, така че веднага се досетих какво ще направи.