След миг, когато Джоузеф вдигна, решимостта ми се изпари и единственото, което бях в състояние да направя, бе да се върна на канапето.
През следващия един час седях под лампата с биографията на Рузвелт, отворена в скута.
Макар да ме беше помолила да звънна на гостите, след като приключи разговора си с Джоузеф, Джейн позвъни на няколко човека, които бяха най-близки на семейството. Разбирах нетърпението й, но заради него двамата останахме в различни светове чак до девет часа и аз стигнах до извода, че неосъществените мечти, дори най-малките, винаги са мъчителни.
След като Джейн приключи, опитах да привлека погледа й. Вместо да седне до мен на канапето обаче, тя взе една чанта от масата до входната врата, която не бях забелязал.
— Взех тези неща за Ана на път за вкъщи — каза и размаха няколко списания за булки, — но преди да й ги дам, искам аз да ги разгледам.
Насилих се да се усмихна, понеже осъзнах, че останалата част от вечерта е изгубена.
— Хубава идея — казах.
Потънахме в мълчание — аз на дивана, а Джейн на креслото — но току я поглеждах крадешком. Очите й се местеха от рокля на рокля, подгъваше ъгълчетата на някои страници. И нейното зрение като моето вече не е силно като преди — забелязах как изпъва шия, за да плъзне поглед по носа си и да види по-ясно. От време на време я чувах да си шепне, да възкликва тихичко, сякаш си представяше Ана, облечена в рокля от съответната страница.
Наблюдавах изразителното й лице и се дивях на факта, че в един или друг момент съм го целувал цялото. Искаше ми се да кажа: Никога не съм обичал друга жена, но здравият разум надделя и ми подсказа, че е по-добре да спестя това признание за друг път, когато вниманието й е насочено само към мен и има шанс да ми отвърне.
С напредването на вечерта продължих да я наблюдавам, макар да се преструвах, че чета книгата си. Бих могъл да го правя цяла нощ, но се почувствах изтощен, а бях убеден, че Джейн ще остане будна поне още един час. Подгънатите страници щяха да й подсказват, ако не успееше да се върне на тях втори път, а трябваше да прегледа и двете списания.
— Джейн? — повиках я.
— Ммм? — отговори тя механично.
— Хрумна ми една идея.
— За кое? — продължи да се взира в страницата тя.
— Къде да проведем сватбата.
Думите ми привлякоха вниманието й и тя вдигна поглед.
— Може и да не е идеалното място, но съм сигурен, че ще бъде на разположение. Открито е и има предостатъчно място за паркиране. Има и цветя. Хиляди.
— Къде?
Поколебах се.
— В къщата на Ной. Под дървената решетка до розите.
Джейн зяпна, после затвори уста, примигна бързо, сякаш се опитваше да проясни погледа си. Но после бавно по лицето й плъзна усмивка.
Шеста глава
На сутринта уредих въпроса със смокингите и започнах да звъня на приятелите и на съседите от списъка на Ана, получавайки предимно отговорите, които очаквах.
Разбира се, че ще дойдем, каза ми едно семейство. За нищо на света не бихме пропуснали, отговориха други. Обажданията бяха приятелски, но не говорих прекалено дълго и до обяд бях приключил.
Джейн и Ана бяха излезли да търсят цветя за букетите, а по-късно следобед възнамеряваха да се отбият в къщата на Ной. Оставаха часове до срещата ни, затова реших да отида в „Крийксайд“. Пътьом купих три франзели „Уандър Бред“ от магазина.
Докато шофирах, мислите ми се насочиха към къщата на Ной и моето първо посещение там много отдавна.
Двамата с Джейн излизахме вече от шест месеца, преди тя да ме заведе в дома си. Беше завършила Мередит през юни. След церемонията се возеше в моята кола, докато карахме след автомобила на родителите й на път обратно за Ню Бърн. Джейн беше най-голямото дете — всички бяха родени в рамките на седем години — и когато пристигнахме, по лицата на останалите разбрах, че все още ме преценяват. Макар да стоях до родителите на Джейн по време на церемонията по дипломирането й, Ели дори ме бе хванала през ръка в един момент, не можех да преодолея смущението си, чудейки се какво ли впечатление ще им направя.
Джейн усети притеснението ми и веднага щом пристигнахме в къщата, предложи да излезем на разходка.
Изкусителната прелест на равнината оказа успокоително въздействие на нервите ми. Небето имаше същия цвят като яйцето на червеношийка, а във въздуха не се усещаше нито режещата свежест на пролетта, нито влажната жега на лятото. През годините Ной беше посадил хиляди луковици и покрай оградата растяха ярки разноцветни кринове. Дърветата бяха в хиляди нюанси на зеленото, а във въздуха се носеха песните на пойните птици. Погледа ми обаче дори от разстояние привлече розовата градина. Петте концентрични сърца — най-високите храсти в средата, а най-ниските отвън — пламтяха в червено, розово, оранжево, бяло и жълто. В цветовете се долавяше направлявана произволност, внушаваща примирие между човека и природата, което изглеждаше едва ли не неуместно сред дивата красота на околността.