Беше ли обаче възможно?
Дълго оглежда градината и накрая кимна. Сряда и четвъртък, отсече накрая. Добави, че ще дойде целият му екип. Трийсет човека.
Само два дни, учудих се. И дори ще успеят с градината? Той си разбираше от работата, както аз разбирах от своята, но твърдението му въпреки това ме учуди.
Усмихна се и положи ръка на рамото ми.
— Не се тревожи приятелю, ще стане великолепна.
В средата на следобеда жегата вече се надигаше от земята на искрящи вълни. Влажността беше сгъстила въздуха и хоризонтът изглеждаше не на фокус. По челото ми изби пот и аз извадих кърпата от джоба си. Избърсах лицето си и седнах на верандата в очакване на Джейн и на Ана.
Прозорците на къщата бяха обковани с дъски, но не от съображения за сигурност. По-скоро се опитвахме да се предпазим от случайни вандалски прояви и от това хората да надничат вътре. Ной беше проектирал капаците лично, преди да се премести в „Крийксайд“, а синовете му бяха свършили повечето работа — бяха ги прикрепили за къщата с панти и с вътрешни куки, така че лесно се отваряха отвътре. Работникът, когото бяхме наели, ги махаше два пъти годишно, за да проветри къщата. Електричеството беше изключено, но отзад имаше генератор и понякога работникът го пускаше, за да провери дали превключвателите и всичко останало е в изправност. Водата не беше спряна заради пръскачките в градината, а работникът понякога пускаше чешмите в кухнята и в баните, за да прочисти тръбите от събралата се прах.
Сигурен съм, че някой ден в къщата отново ще живеят хора. Няма да бъдем двамата с Джейн, не си представях да е и някой от нейните братя и сестри, но ми се струваше неизбежно тук отново да има обитатели. Също толкова неизбежно беше това да се случи много след като Ной си отиде от този свят.
Няколко минути по-късно пристигнаха Ана и Джейн насред облак прах. Посрещнах ги в сянката на дъба. Двете се огледаха и забелязах как лицето на Джейн добива тревожно изражение. Ана дъвчеше дъвка и ми се усмихна бегло.
— Здрасти, татко.
— Здравей, миличка. Как мина днес? — попитах.
— Беше забавно. Мама е в паника, но накрая всичко се нареди. Поръчахме букета, също цветята за корсажите и бутониерите.
Джейн явно не я чуваше, понеже неистово се оглеждаше наоколо. Знаех какво си мисли — че няма да успеем да се приготвим навреме. Тя идва тук по-рядко от мен и помнеше как е изглеждало мястото преди, не как изглежда сега.
Положих ръка на рамото й.
— Не се тревожи, ще бъде великолепно — уверих я аз, повтаряйки обещанието на озеленителя.
По-късно двамата с нея се разходихме из градината. Ана се беше отдалечила, за да говори с Кийт по мобилния си телефон. Докато крачехме, разказах на Джейн какви идеи сме обсъдили с Нейтън, но виждах, че мислите й са насочени другаде.
Попритиснах я с въпроси и накрая тя каза:
— Заради Ана е — призна с въздишка. — Уж участва в плановете, а в следващия момент се отнася някъде. Освен това не може да вземе сама никакво решение. Дори за цветята. Не знаела какви цветове иска за букета, не знаела и какви цветя. Но ако посоча нещо, което ми харесва, заявява, че и на нея й харесва. Направо ме подлудява. Знам, че идеята беше моя, но все пак сватбата е нейна.
— Винаги е била такава — казах. — Помниш ли я като малка? Ти ми казваше същото и когато двете ходехте да й купувате дрехи за училище.
— Да, знам — съгласи се Джейн, но по тона й усетих, че нещо я терзае.
— Какво има?
— Просто ми се иска да имахме повече време — въздъхна Джейн. — Знам, че успяхме да уредим това-онова, обаче ако имахме време, можех да организирам някакво тържество. Церемонията сигурно ще е прекрасна, но след нея? Никога повече няма да има шанс да преживее подобно нещо.
Каква неспасяема романтичка беше съпругата ми!
— Ами тогава защо не организираме тържество?
— Какви ги говориш?
— Защо не направим тържеството тук? Така и така ще отваряме къщата.
Тя ме изгледа, сякаш си бях изгубил ума.
— За какво? Нямаме кетъринг, нямаме маси, нямаме музика. Тези неща трябва да се уредят. Не може просто да щракнеш с пръсти и всичко да се появи на мига.
— Каза същото и за фотографа.
— С тържествата е различно — обясни тя с намерението да сложи точка на спора.
— Тогава ще го направим различно — настоях. — Може да помолим някои от гостите да донесат храна.
Тя примигна.
— Искаш да организираме тържество, с каквото дал Господ?