— Не се притеснявах за ученето, страхувах се да не те изгубя. Ти започна да преподаваш в Ню Бърн, помниш ли? Сигурен бях, че някой ослепителен млад джентълмен ще нахълта и ще те отмъкне. А това щеше да ми разбие сърцето.
Тя ме изгледа любопитно, опитвайки се да проумее какво й казвам. Вместо да отговори на думите ми обаче, сложи ръце на хълбок и наклони глава.
— Знаеш ли, според мен и на теб започва да ти влияе цялата тази работа.
— Какво имаш предвид?
— Сватбата. Виж се само — готвиш две поредни вечери, помагаш ми в организацията, ставаш носталгичен. Мисля, че вълнението постепенно обхваща и теб.
Таймерът на фурната издрънча.
— Знаеш ли, май имаш право — съгласих се.
Не излъгах Джейн, когато й казах, че съм се страхувал да не я изгубя, когато се върнах в Дюк за последната година от обучението си, и признавам, че не се справих с обстоятелствата толкова добре, колкото би трябвало. Знаех, че през последната година от следването ми двамата с Джейн няма да можем да поддържаме същите взаимоотношения, каквито бяхме имали през изминалите шест месеца, и се питах как ли ще реагира тя на промяната. Към края на лятото поговорихме за това един-два пъти, но Джейн явно не се тревожеше. Проявяваше някак небрежна увереност, че ще се справим някак, и макар че сигурно трябваше да приема това за успокоителен признак, ме порази мисълта, че явно аз съм по-влюбен в нея, отколкото тя в мен.
Да, съзнавах, че притежавам качества, но не смятах собствените си достойнства за рядкост. Недостатъците ми също не бяха особено неприятни. Всъщност мисля, че в редица отношения съм в златната среда, и дори преди трийсетина години знаех, че не ми е отредена нито слава, нито неизвестност.
Джейн, от друга страна, би могла да стане каквото пожелае. Отдавна бях установил, че тя ще се чувства еднакво добре богата и бедна, в космополитен град или в провинциално градче. Умението й да се адаптира винаги ме е изумявало. Вгледах ли се в качествата й — нейната интелигентност и страст, добротата и очарованието й, съзнавах, че би била идеална съпруга за всекиго.
Тогава защо беше избрала мен?
Този въпрос ме измъчваше постоянно през първите дни на запознанството ни, а не ми хрумваше смислен отговор. Притеснявах се, че един ден Джейн ще се събуди, ще осъзнае, че у мен няма нищо специално, и ще предпочете някой по-чаровен мъж. Собствената ми несигурност не ми позволяваше да й разкрия чувствата си. На моменти ми се искаше, но мигът отминаваше, без да съм успял да събера смелост.
Което не означава, че пазех в тайна срещите си нея. Всъщност, докато работех в правната кантора през лятото, връзката ми с Джейн беше една от темите, които повдигахме редовно на обяд с другите летни стажанти, и аз се стараех да я описвам почти като идеална. Не издадох нищо, за което впоследствие да съжалявам, но си спомням, че някои от колегите изглежда ми завиждаха, задето напредвам не само професионално, но и в личен план. Един от тях, Харолд Ларсън — който също като мен пишеше за „Ло Ривю“ в Дюк — посрещаше с особено голямо внимание всяко споменаване на името на Джейн и аз допусках, че е така, понеже и той си имаше приятелка. Ходеше с Гейл повече от година и винаги говореше свободно за връзката им. И Гейл подобно на Джейн вече се беше преместила близо до родителите си във Фредериксбърг, Вирджиния. Харолд неведнъж бе споменавал, че възнамерява да се ожени за нея, след като завърши.
Към края на лятото седяхме заедно, когато някой попита дали ще водим приятелките си на коктейла, организиран от фирмата за нашето изпращане. Въпросът явно разстрои Харолд и когато го притиснахме, той се намръщи.
— С Гейл скъсахме миналата седмица — призна той. Темата явно беше болезнена за него, но очевидно му се искаше да ни обясни. — Смятах, че нещата помежду ни вървят чудесно, макар да нямах възможност да ходя често да я виждам. Явно разстоянието е било прекалено голямо за нея и не й се е чакало цяла година, докато завърша. Срещнала друг.
Вероятно споменът ми за този разговор обагри последния ни следобед заедно онова лято. Беше неделя, два дни, след като бях довел Джейн на коктейла, и двамата седяхме на люлеещите се столове на верандата в къщата на Ной. Вечерта заминавах за Дърам и си спомням, че съзерцавах реката и се питах дали ще успеем да съхраним връзката си, или и Джейн като Гейл щеше да ме замени с друг.
— Ей, защо си толкова мълчалив днес? — попита тя.
— Мислех си, че се връщам в университета.
Тя се усмихна: