— Извинявай… — повторих. — Не исках да прозвучи така. Ти си много специална за мен, но… разбираш ли, работата е там, че…
Сякаш ми бяха усукали езика и заекването ми изтръгна въздишка от Джейн. Съзнавах, че времето ми изтича, затова се прокашлях и се опитах да й разкрия какво чувствам в сърцето си.
— Искам да кажа… мисля, че те обичам — прошепнах.
Тя мълчеше, но разбрах, че ме е чула, когато устните й най-сетне започнаха да се разтеглят в усмивка.
— Е, обичаш ли ме или не?
Преглътнах.
— Да — отвърнах. После се постарах да бъда съвършено ясен. — Искам да кажа, обичам те.
За пръв път в разговора ни тя се засмя, развеселена от трудния начин, по който бях признал чувствата си. После изви вежди и най-сетне грейна в усмивка.
— О, Уилсън — разтегли тя думите типично по южняшки, — мисля, че това е най-хубавото нещо, което си ми казвал.
И най-неочаквано стана от стола си и седна в скута ми. Прегърна ме с една ръка и нежно ме целуна. Зад гърба й светът изгуби фокус, а в гаснещата светлина аз сякаш станах безтелесен и я чух да ми отговаря със собствените ми думи.
— Да — прошепна Джейн, — искам да кажа, обичам те.
Спомнях си тази история, когато чух гласа на Джейн:
— Защо се усмихваш? — попита тя.
Наблюдаваше ме от отсрещната страна на масата.
Вечерята тази вечер беше небрежна — сипахме си в кухнята, а аз не си направих труда да запаля свещ.
— Спомняш ли си понякога за нощта, когато дойде при мен в Дюк? Когато най-накрая успяхме да отидем в „Харпърс“?
— Беше след като ти получи работата в Ню Бърн, нали? И каза, че искаш да го отпразнуваме.
Кимнах.
— Ти беше с черна рокля без презрамки…
— Помниш това?
— Все едно беше вчера — отвърнах. — Не се бяхме виждали от месец и помня, че те наблюдавах, докато слизаше от колата.
Видът на Джейн издаваше леко задоволство. Продължих:
— Помня дори какво си мислех, когато те видях.
— Нима?
— Мислех си, че тази първа година от връзката ни е най-щастливата в живота ми.
Тя сведе поглед към чинията си, после отново ме погледна почти срамежливо. Споменът ме вдъхновяваше да продължа:
— Помниш ли какво ти купих за Коледа?
Позабави се, преди да отговори:
— Обеци — отвърна и неволно вдигна ръце към ушите си. — Купи ми диамантени обеци. Знаех, че са скъпи, и се смаях, че харчиш така.
— Откъде знаеше, че са скъпи?
— Ти ми каза.
— Нима? — Това не помнех.
— Един-два пъти — подсмихна се тя. Известно време се хранихме мълчаливо. Между хапките съзерцавах извивката на челюстта й и играта на вечерната светлина по лицето й.
— Като че ли не са минали трийсет години, нали? — попитах.
По лицето й пробяга сянка от позната стара тъга.
— Да — отвърна. — Не мога да повярвам, че Ана е на възраст за женене. Просто не знам как лети времето.
— Какво би променила, ако можеше?
— Имаш предвид в живота си ли? — Тя отмести поглед. — Не знам. Може би бих се постарала да се наслаждавам на всичко повече още докато се случва.
— И аз се чувствам така.
— Наистина ли? — истински изненадана попита Джейн.
— Разбира се — кимнах.
Тя се окопити.
— Просто… не ме разбирай погрешно, Уилсън, обаче обикновено не се отдаваш на свидни спомени за миналото. Искам да кажа, ти си практичен човек. Не те измъчват съжаления… — добави и замълча.
— А теб те измъчват, така ли?
За кратко се вгледа в ръцете си.
— Не, всъщност не.
Понечих да се пресегна и да хвана ръцете й, обаче тя смени темата и каза бодро:
— Днес отидохме да видим Ной. След като си тръгнахме от къщата.
— А?
— Спомена, че си се отбил по-рано.
— Така е. Исках да се уверя, че няма нищо против да използваме къщата.
— И той така каза. — Джейн побутна зеленчуците с вилицата си. — С Ана са такава мила картинка заедно. Тя през цялото време го държа за ръка, докато му разказваше за сватбата. Само да ги беше видял! Напомни ми за времето, когато те двамата с мама седяха заедно. — Джейн потъна в мислите си, после вдигна поглед. — Иска ми се мама да беше още жива. Толкова обичаше сватбите.