— Явно е семейна черта — промърморих.
Джейн се усмихна замечтано.
— Май имаш право. Не можеш да си представиш колко е забавно, дори и в такива кратки срокове. Нямам търпение Лесли да се омъжи и наистина да разполагаме с време да се подготвим.
— Тя дори няма сериозен приятел, камо ли някой кандидат за женитба.
— Подробности — отметна глава Джейн. — Това не означава, че не можем да се заловим с приготовленията, нали?
Нима можех да споря?
— Е, когато се случи, надявам се бъдещият й съпруг най-напред да поиска моето разрешение — заявих.
— Кийт направи ли го?
— Не, но тази сватба става толкова набързо, че не съм и очаквал да го направи. Но все пак това е едно от преживяванията, които закаляват мъжкия характер, и според мен всеки младеж трябва да мине през него.
— Както когато ти попита татко?
— О, тогава здравата закалих характера си.
— Нима? — изгледа ме тя любопитно.
— Струва ми се, че можех да се справя и по-добре.
— Татко нищо не ми е споменавал.
— Сигурно защото ме е съжалил. Не беше от върховите ми мигове.
— Защо никога не си ми казвал?
— Защото никога не ми се е искало да го знаеш.
— Е, сега вече трябва да ми кажеш.
Пресегнах се към чашата с виното си и се постарах да не придавам голяма тежест на случката.
— Добре, ето какво се случи. Минах веднага след работа, но по-късно вечерта трябваше да се срещна с един от партньорите в кантората, затова не разполагах с много време. Заварих Ной в работилницата. Беше точно преди всички да отидем на почивка на брега. Той майстореше къщичка за някакви чинки, които гнездяха на верандата, и тъкмо ковеше покрива. Беше твърдо решил да приключи работата преди уикенда и аз си блъсках главата как да повдигна темата за нас двамата по време на разговора, но все не ми се удаваше случай. Накрая просто го изломотих някак. Той ме помоли да му подам още един пирон, аз го сторих и казах: „Заповядай. А между другото това ми напомни… имаш ли нещо против да се оженя за Джейн?“.
Тя се изкиска:
— Винаги те е бивало в обноските — отбеляза. — Може би не следва да се учудвам, като имам предвид как ми предложи. Беше толкова…
— Паметно?
— На Малкълм и Линда никога не им омръзва да разказват тази история — отбеляза Джейн, имайки предвид наши семейни приятели от години. — Особено на Линда. Всеки път, когато излезем с някого, ме моли да разказвам.
— И естествено, ти какво да правиш, съгласяваш се.
Тя невинно разпери ръце.
— Приятелите ми се забавляват с моите истории, защо да ги лишавам от това?
По време на небрежния разговор, докато вечеряхме, аз забелязвах всичко у нея. Наблюдавах я как реже пилето на малки хапчици, преди да го лапне, как светлината озарява косата й, долових лекото ухание на жасмин от парфюма, който си беше сложила по-рано. Тази продължителна и нова непринуденост помежду ни нямаше обяснение, не се и опитвах да я проумея. Питах се дали и Джейн я забелязва. Ако забелязваше, с нищо не го показваше, но пък и аз не го показвах, и двамата вечеряхме дълго и лениво, докато останалата храна изстина.
Начинът, по който й предложих брак, наистина е паметен и неизменно предизвиква бурен смях у хората, на които го разказваме.
В нашия приятелски кръг подобно споделяне е много разпространено и докато общуваме с хората, двамата със съпругата ми преставаме да бъдем отделни личности. Ние сме двойка, екип, и на мен тази игра нерядко много ми допада. Всеки от нас се намесва в история, която другият е започнал да разказва, и продължава без никакво колебание мисълта на партньора си. Джейн започваше да разказва как Лесли водеше мажоретките по време на един мач, обаче един от защитниците се подхлъзна близо до страничната линия и с всичка сила се понесе към нея. Ако Джейн замълчи, това е знак за мен да се намеся и да разкажа, че съпругата ми първа скочи от мястото си, за да се увери, че всичко е наред, понеже аз самият се бях сковал от страх. Но след като най-накрая мобилизирах волята си, се втурнах през тълпата, блъсках и бутах хората почти като футболния защитник на терена малко преди това. После, когато замълчах, за да си поема дъх, Джейн с лекота продължаваше разказа си оттам, където бях спрял. Смаян съм, че никой от двама ни не вижда в това нищо необичайно или дори трудно. Взаимното подаване на топката се е превърнало в нещо естествено и често се питам как ли се чувстват хората, които не познават партньора си толкова добре. Трябва да добавя, че онзи ден Лесли не пострада. Когато стигнахме до нея, тя вече посягаше да си вземе пискюлите.