Никога обаче не участвам в разказа на историята за това как съм й предложил брак. Просто мълча и слушам, понеже знам, че за Джейн историята е много по-забавна, отколкото за мен. Сигурен съм, че тя винаги ще помни този ден, и се надявам да го смята за романтичен.
По някакъв начин двамата с нея успяхме да съхраним любовта си през последната ми година в колежа. В края на пролетта вече говорехме за годеж и единственото неизвестно беше кога ще го оповестим официално. Знаех, че тя иска събитието да бъде специално — романтичните отношения на родителите й бяха вдигнали летвата високо. Когато Ной и Ели бяха заедно, сякаш всичко се нареждаше съвършено. Ако валеше, докато двамата бяха на открито — неприятно преживяване, както биха признали мнозина — Ели и Ной използваха дъжда като повод да си накладат огън и да се сгушат един до друг, задълбочавайки любовта си. Ако Ели беше в настроение за поезия, Ной рецитираше стихове по памет. Той беше образецът и аз съзнавах, че трябва да следвам примера му, поради което планирах да предложа на Джейн на брега в Окракоук, където щеше да ходи на почивка със семейството си през юли.
Въобразявах си, че планът ми е вдъхновен, фасулска работа — смятах, след като купя годежния пръстен, да го скрия в раковината, която бях извадил предишната година, и да направя така, че Джейн да я намери, докато търсим морски таралежи из пясъка. А когато я намереше, щях да коленича, да хвана ръката й и да я уверя, че ще бъда най-щастливият мъж на света, ако приеме да ми стане съпруга.
За жалост събитията не се развиха точно по план. През почивните дни се развихри буря, заваляха проливни дъждове и задуха толкова силен вятър, че огъваше дърветата почти хоризонтално. През цялата събота чаках бурята да утихне, обаче природата явно имаше други планове и небето започна да се прояснява едва в неделя преди обяд.
Бях по-нервен, отколкото допусках, и мислено си повтарях какво точно да кажа. Тази подготовка винаги ми вършеше работа в колежа по право, но не съзнавах, че няма да ми позволи да говоря с Джейн, докато крачехме по брега. Не знам колко време сме вървели мълчаливо, но явно е било доста, понеже гласът й ме стресна, когато тя каза:
— Приливът започва, нали?
Не допусках, че приливът ще се повлияе толкова силно от бурята, и макар да бях убеден, че раковината е на сигурно място, ускорих крачка, стараейки се да не предизвиквам подозренията й.
— Закъде се разбърза? — попита тя.
— Бързам ли? — отвърнах с въпрос.
Отговорът ми явно не я задоволи и накрая Джейн забави темпото. Известно време, поне докато не забелязах раковината, вървях сам, на няколко крачки пред нея. Забелязах следите от прилива по пясъка близо до раковината и прецених, че имаме време. Не много, но поне се поуспокоих малко.
Обърнах се да кажа нещо на Джейн, без да съм усетил, че тя вече е спряла малко по-назад от мен. Беше се навела към пясъка с протегната ръка и знаех точно какво прави. Когато се разхождаше по плажа, имаше навика да търси малки морски таралежи. Най-хубавите, които си запазваше, бяха тънки като хартия и прозирни, не по-големи от човешки нокът.
— Ела бързо! — повика ме тя, без да вдига поглед. — Тук има цяла група!
Раковината с пръстена беше на десетина метра пред мен, а Джейн беше на десетина метра зад мен. Най-сетне си дадох сметка, че почти не сме си проговорили, откакто сме на брега, затова реших аз да отида при Джейн. Когато стигнах до нея, тя вдигна една плоска черупка към мен, закрепила я на върха на пръста си като очна леща.
— Погледни тази.
Не бяхме намирали по-малка черупчица. Подаде ми я и отиде да търси още.
Присъединих се към нея с намерението в крайна сметка да я насоча към раковината, но Джейн продължи да се върти на същото място, колкото и да се отдалечавах аз. През няколко секунди поглеждах към раковината, за да се уверя, че всичко е наред.
— Какво гледаш? — попита Джейн накрая.
— Нищо — отвърнах. Въпреки това не издържах и след малко отново погледнах, а Джейн улови погледа ми и изви вежди несигурно.
Водата продължаваше да се покачва, осъзнах, че нямам много време. Тя обаче се въртеше все около онова място. Беше намерила още две подобни на монети черупки, които бяха още по-малки от първата, и явно нямаше никакво намерение да помръдне оттам. Накрая вече не знаех какво да правя и се престорих, че съм забелязал раковината в далечината.
— Това раковина ли е? — попитах.