Както вече споменах, имаме три деца и макар че много ги обичам, те са повече продукт на жена ми. Тя ги роди и ги отгледа и отношенията им с нея са по-непосредствени. Понякога съжалявам, задето не съм прекарвал с тях толкова време, колкото би ми се искало, но се утешавам с мисълта, че Джейн прекрасно компенсира отсъствието ми. Явно децата ни се справиха чудесно и въпреки мен. Вече са големи и живеят самостоятелно, но имаме късмет, че само едно от тях напусна щата. Двете ни дъщери продължават да ни посещават често и съпругата ми се старае винаги да има в хладилника от любимите им храни, в случай че са гладни, а те никога не са. Когато идват, часове наред разговарят с Джейн.
Ана е на двайсет и седем и е най-голямата. Има черна коса и тъмни очи, а външността й отразява порасналата й сатурнова природа. Тя беше мрачно момиче, което прекара пубертета си заключено в стаята си, където слушаше потискаща музика и си водеше дневник. Не я познавах тогава, с дни не ми продумваше и аз просто не проумявах с какво предизвиквам такова поведение. Каквото и да кажех, тя само въздишаше или клатеше глава, а ако попитах какво я измъчва, вперваше поглед в мен, все едно не проумяваше въпроса. Жена ми не виждаше в това нищо необикновено и го отдаваше на типичната младежка фаза, но пък дъщеря ни си говореше с нея. Понякога минавах покрай стаята на Ана и чувах как двете си шушукат, обаче ако ме чуеха отвън, веднага спираха. Когато по-късно питах Джейн какво са обсъждали, тя вдигаше рамене и загадъчно махваше с ръка, сякаш единствената им цел е да ме държат на тъмно.
Но Ана е първородната ни дъщеря и затова винаги ми е била любимка. Не бих признал това пред никого, но според мен тя също го знае и наскоро осъзнах, че вероятно дори през годините си на мълчание ме е обичала повече, отколкото съм си давал сметка. Все още си спомням как, докато преглеждах завещания или други документи в кабинета си, тя винаги се промъкваше през вратата. Обикаляше стаята, оглеждаше рафтовете с книги и се пресягаше да вземе различни предмети, но щом й заговорех, се измъкваше навън също толкова тихо, колкото бе влязла. След време се научих да си мълча и понякога тя оставаше в кабинета ми цял час и ме наблюдаваше, докато пишех по жълтите листове. Ако я погледнех, се усмихваше съучастнически, наслаждавайки се на играта ни. И сега, както и тогава, не разбирах какво се случва, но този спомен се е запечатал в паметта ми като малко други.
В момента Ана работи в „Роли Нюз енд Обзървър“, но според мен мечтае да стане писателка. В колежа главната й специалност беше творческо писане и разказите, които пишеше, бяха мрачни като самата нея. Помня, четох един за момиче, което става проститутка, за да се грижи за болния си баща, който преди това я е насилвал. Когато оставих листовете, се запитах как да разбирам това.
Освен това е лудо влюбена. Ана, винаги предпазлива и разсъдлива в избора си, беше страшно придирчива по отношение на мъжете, и за щастие смятам, че Кийт се отнася добре с нея. Той възнамерява да стане ортопед и се държи със самоувереност, каквато притежават само хора, преодолели поне няколко препятствия в живота. От Джейн научих, че на първата им среща Кийт завел Ана да летят с делтаплан на брега близо до форт Мейкън. Когато по-късно през седмицата Ана го доведе в къщата, той се появи облечен със спортно сако, току-що изкъпан и леко ухаещ на одеколон. Ръкувахме се, Кийт ме погледна право в очите и ме впечатли, като каза: „Приятно ми е да се запознаем, господин Луис“.
Джоузеф, нашето второ дете, е една година по-малък от Ана. Винаги ме е наричал „тате“, макар че никой друг в семейството ни не използва тази дума. Ние двамата изобщо не си приличаме. Той е по-слаб и по-висок от мен, на повечето обществени събития ходи по джинси и когато ни посещава в Деня на благодарността и на Коледа, яде само зеленчуци. Докато растеше, го смятах за мълчалив, но неговата затвореност, досущ като тази на Ана, изглежда беше конкретно по отношение на мен. Други хора изтъкват чувството му за хумор, но аз, честно казано, рядко съм виждал да го проявява. Когато сме заедно, често чувствам, че сякаш се старае да ми направи впечатление.
И той като Джейн е състрадателен още от дете. Гризеше си ноктите от тревога за други хора и още от петгодишната си възраст ги беше изял почти до корен. Излишно е да споменавам, че когато предложих да завърши бизнес или икономика, той пренебрегна съвета ми и избра социология. Сега работи за порутен женски приют в Ню Йорк, но това е единственото, което ни е казал за работата си. Знам, че Джоузеф поставя под въпрос избора, който съм направил за живота си, точно както аз се отнасям към неговия, но въпреки различията ни тъкмо със сина си разговарям така, както винаги ми се е искало да разговарям с децата си, докато ги гушках като бебета. Той е изключително интелигентен, постигна почти максималния резултат на теста CAT, а интересите му се простираха от историята на близкоизточните закони за немюсюлманските поданици в страни, спазващи шариата, до теоретичното приложение на фракталната геометрия. Освен това е прям — понякога болезнено — затова от само себе си се разбира, че тези особености на личността му ме поставят в неизгодна позиция в спор с него. Понякога се дразня от упорството му, но в такива мигове страшно се гордея, че ми е син.