Тя вдигна поглед.
— Защо не я вземеш. Струва ми се красива.
Не знаех какво да кажа. Исках тя да я намери, но вълните вече се разбиваха опасно близо.
— Да, така изглежда.
— Ще я вземеш ли?
— Не.
— Защо не?
— Може би ти трябва да я вземеш.
— Аз ли? — озадачи се тя.
— Ако я искаш.
Позамисли се, но после поклати глава.
— Имаме много такива вкъщи. Не е Бог знае какво.
— Сигурна ли си?
— Да.
Нещата не се развиваха добре. Докато се мъчех да реша как да постъпя, внезапно забелязах към сушата да приближава огромна вълна. Отчаян и без да кажа нито дума на Джейн, внезапно се втурнах към раковината.
Никога не съм бил известен с бързината си, но в онзи ден тичах като атлет. Спринтирах с всичка сила и грабнах раковината със сръчността на бейзболен играч само секунда преди вълната да залее мястото. За жалост, когато се пресегнах към раковината, изгубих равновесие, стоварих се на пясъка и въздухът излетя от гърдите ми с едно шумно „уффффф“. Изправих се и се постарах да запазя достойнството си, докато изтърсвах мокрите си дрехи от пясъка и от водата. В далечината виждах как Джейн ме наблюдава ококорена.
Занесох й раковината и й я подадох.
— Заповядай — изрекох задъхано.
Тя все още ме оглеждаше любопитно.
— Благодаря ти — отвърна.
Явно съм очаквал да разгледа раковината или да я завърти, така че да чуе движението на пръстена вътре, но Джейн не го направи. Вместо това просто се взирахме един в друг.
— Наистина искаше раковината, нали? — попита тя.
— Да.
— Хубава е.
— Да.
— Благодаря ти отново.
— Няма защо.
Тя обаче все още не помръдваше. Вече попритеснен, я подканих:
— Разклати я.
Тя явно се замисли над думите ми.
— Разклати я — повтори.
— Да.
— Добре ли си, Уилсън?
— Да — отговорих и кимнах насърчително към раковината.
— Хубаво — бавно се съгласи тя.
И когато го направи, пръстенът падна на пясъка. Тутакси се строполих на едно коляно и започнах да го търся. Забравих всичко, което бях намислил да кажа, и минах направо на предложението, без да имам самообладание дори да я погледна:
— Ще се омъжиш ли за мен?
Когато приключихме с разчистването на кухнята, Джейн излезе навън да постои на платформата, като остави вратата открехната, сякаш ме канеше да се присъединя към нея. Когато излязох, тя се беше облегнала на перилата както вечерта, когато Ана ни беше съобщила новината за сватбата си.
Слънцето беше залязло и оранжевата луна се издигаше точно над дърветата като тиквен фенер в небето. Джейн я съзерцаваше. Жегата най-сетне беше намаляла и дори бе излязъл лек ветрец.
— Наистина ли смяташ, че ще успееш да уредиш кетъринг? — попита тя.
— Ще се постарая — облегнах се до нея.
— А! — възкликна тя внезапно. — Напомни ми утре да направя резервациите на Джоузеф. Знам, че ще успеем да го докараме в Роли, но се надявам да има полет направо до Ню Бърн.
— Аз мога да го направя — предложих услугите си. — Бездруго ще въртя телефони.
— Сигурен ли си?
— Не е Бог знае какво. — Виждах как по реката покрай нас минава лодка, черна сянка със светлинка отпред.
— Какво още имате да правите двете с Ана? — попитах.
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
— Все пак?
— Ами роклята, разбира се. Лесли иска да идва с нас, така че най-вероятно ще ни трябват поне още два дни.
— За една рокля?
— Трябва да намери подходящата рокля за себе си, а после и да я коригират по мерките й. Сутринта говорихме с една шивачка, която ни увери, че ако й занесем роклята до четвъртък, ще се справи. После тържеството. Ако има тържество де. Кетърингът е едно, но ако успееш да го уредиш, ще ни трябва някаква музика. Нужна ни е и украса, така ще трябва да се обадиш на фирмата, от която се наемат такива неща…
Докато тя говореше, аз тихичко въздъхнах. Знаех, че не би следвало да се изненадвам, но въпреки това…
— Значи докато аз въртя телефоните утре, вие ще избирате рокля, така ли?
— Нямам търпение — потръпна Джейн. — Да я гледам как ги пробва, да видя какво й харесва. Очаквам този миг, откакто беше мъничка. Много е вълнуващо.
— Не се съмнявам.
Джейн вдигна палеца и показалеца си, леко раздалечени.