— Само като си помисля, че ей толкова оставаше Ана да не ми позволи да организирам сватбата.
— Направо не е за вярване колко неблагодарни са децата понякога.
Тя се засмя и отново се загледа към водата. Някъде отзад чувах щурците и жабите да подемат вечерната си песен — звук, който изглежда си оставаше неизменен.
— Искаш ли да се поразходим? — попитах внезапно.
— Сега ли? — поколеба се тя.
— Защо не?
— Къде ти се ходи?
— Има ли значение?
Джейн изглеждаше изненадана, но отвърна:
— Всъщност няма.
Няколко минути по-късно вече бяхме навън. Улиците бяха пусти. В къщите от двете ни страни виждах светлини зад дръпнатите пердета и силуети, които се движеха вътре. С Джейн вървяхме рамо до рамо по тротоара, а под краката ни хрускаха камъчета. Над главите ни по небето имаше перести облаци, които образуваха сребриста ивица.
— Толкова тихо ли е и сутрин, когато се разхождаш? — попита Джейн.
Винаги излизам от вкъщи преди шест, много преди тя да е станала.
— Понякога. Обикновено има няколко човека, които си правят крос. И кучета. Обичат да се промъкват зад гърба ти и изведнъж да залаят.
— Добре се отразява на сърцето, няма що.
— Да, действа като допълнително натоварване — съгласих се. — Но ме държи нащрек.
— Трябва да започна отново да се разхождам. Преди много обичах.
— Можем да го правим заедно.
— В пет и половина? Съмнявам се.
Тонът й беше смесица от закачливост и неверие. Макар преди време съпругата ми да ставаше рано, откакто Лесли се изнесе, вече не го правеше.
— Идеята беше добра — отбеляза Джейн. — Тази вечер е красиво.
— Да, така е — погледнах я. Повървяхме мълчаливо известно време, после забелязах как Джейн стрелна поглед към ъгловата къща.
— Чу ли, че Гленда получила удар?
Гленда и съпругът й бяха наши съседи и макар да не се движехме в едни и същи кръгове, отношенията ни бяха приятелски. В Ню Бърн май всеки знаеше всичко за останалите.
— Да, тъжна работа.
— Не е много по-възрастна от мен.
— Така е, но чух, че се оправяла — казах.
Отново помълчахме, докато накрая Джейн най-неочаквано попита:
— Понякога мислиш ли за майка си?
Не бях сигурен как да отговоря. Майка ми загина при автомобилна катастрофа през втората година от брака ни. Не бях толкова близък с родителите си, колкото беше Джейн с нейните, но смъртта й беше ужасен шок за мен. И до днес помня как шофирах шест часа, за да бъда с баща си.
— Понякога.
— Какво си спомняш?
— Помниш ли последното ни посещение при тях? — попитах. — Когато влязохме, а мама излезе от кухнята? Беше облечена в блуза с морави цветя и изглеждаше толкова радостна да ни види. Разпери ръце и прегърна и двама ни. Ето така си я спомням винаги. Образът никога не се променя, като снимка е. Тя винаги си изглежда една и съща.
Джейн кимна.
— А аз винаги си спомням мама в нейното ателие, с боя по пръстите. Рисува портрет на семейството ни — нещо, което никога не е правила — и адски се вълнува как ще го даде на татко за рождения му ден. — Джейн замълча. — Всъщност не помня как изглеждаше, след като се разболя. Мама винаги е била толкова изразителна. Искам да кажа, все жестикулираше, докато говореше, лицето й винаги беше оживено, докато разказва нещо… само че след като се разболя от Алцхаймер, се промени — погледна ме тя. — Не беше същата.
— Знам — уверих я.
— Понякога това ме притеснява — тихо призна Джейн. — Да не се разболея от Алцхаймер.
Макар че и на мен ми беше минавала тази мисъл, не казах нищо.
— Допускам какво би било — продължи Джейн. — Представяш ли си да не разпознавам Ана, Джоузеф и Лесли? Да се налага да ги питам как се казват, когато ни идват на гости, както мама питаше мен? Сърцето ми се къса само като си го помисля.
Наблюдавах я мълчаливо, озарена от осветлението по къщите.
— Питам се дали мама е знаела колко ще се влоши състоянието й. Твърдеше, че знае, обаче дали е разбирала дълбоко в себе си, че няма да познава децата си? И дори татко?
— Според мен е знаела — казах. — Затова се преместиха в „Крийксайд“.
Струва ми се, че забелязах как Джейн затваря очи за миг. Когато заговори отново, звучеше обзета от безсилие:
— Много ми е неприятно, че татко не пожела да дойде да живее с нас след смъртта на мама. Имаме предостатъчно място.