Нищо не казах. Бих могъл да обясня по какви причини Ной остана в „Крийксайд“, само че тя не иска да ги чуе. Знаеше ги не по-зле от мен, но за разлика от мен не ги приемаше и бях сигурен, че ако опитам да защитя Ной, ще предизвикам спор.
— Мразя онзи лебед — добави Джейн.
С лебеда също е свързана история, но и в този случай не казах нищо.
Минахме по една улица, после по друга. Някои от съседите ни вече бяха угасили светлините, а двамата с Джейн продължавахме да вървим, без да бързаме, но и без да се влачим. След малко видях къщата ни и понеже знаех, че наближава краят на разходката, спрях и вдигнах очи към звездите.
— Какво има? — проследи погледа ми Джейн.
— Щастлива ли си, Джейн?
Тя ме прикова с поглед.
— Коя е причината да ме питаш?
— Просто съм любопитен.
Докато чаках отговора й, се питах дали се досеща кое е предизвикало въпроса ми. Интересуваше ме не толкова дали е щастлива въобще, а дали е щастлива конкретно с мен.
Тя се взря в мен продължително, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.
— Ами има едно нещо…
— Да?
— Струва ми се важно.
Чаках, а Джейн си пое дълбоко дъх.
— Ще бъда истински щастлива, ако осигуриш кетъринг — призна тя.
Нямаше как да не се засмея.
Предложих да приготвя кана с безкофеиново кафе, но Джейн поклати глава уморено.
Двата дълги дни започваха да й се отразяват и след като се прозя за втори път, ми каза, че отива да си легне.
Можех да я последвам, но не го направих. Вместо това я наблюдавах как се качва по стълбите и изживях повторно вечерта.
По-късно, когато най-сетне се пъхнах под завивките, се обърнах с лице към съпругата си. Дишаше равномерно и дълбоко и виждах как клепачите й потрепват — явно сънуваше. Не бях сигурен какво, но лицето й имаше спокойно изражение като на дете. Загледах се в нея — едновременно ми се искаше и не ми се искаше да я разбудя — обичах я повече от самия живот. Беше тъмно, но забелязах кичур коса върху бузата й и протегнах пръст към него. Кожата й беше мека като пудра, неподвластна на времето по своята прелест. Пъхнах кичура коса зад ухото й и примигнах, за да удържа сълзите, които кой знае как бликнаха в очите ми.
Осма глава
На следващата вечер Джейн буквално зяпна срещу мен.
— Успял си?
— Така изглежда — потвърдих небрежно и се постарах да се държа така, сякаш осигуряването на кетъринг е най-лесната задача на света. По-рано обаче крачех нетърпеливо в очакване на завръщането й.
— Кого нае?
— „Челси“ — отговорих.
Ресторантът се намира в центъра на Ню Бърн срещу моята кантора, в сградата, където някога са се намирали офисите на Кейлъб Брадъм, докато е създавал формулата на напитката, известна сега като пепси-кола. Бяха го превърнали в ресторант преди десетина години и заведението беше едно от любимите места за вечеря на Джейн. Менюто беше богато, а специалитет на готвача бяха екзотичните оригинални сосове и марината, които съпътстваха типично южняшките ястия. В петък и в събота вечер беше направо невъзможно да седнеш без резервация, а гостите бяха превърнали в своеобразна игра опитите си да разгадаят съставките на отличителните аромати.
„Челси“ беше известен и с развлеченията, които предлагаше. В ъгъла имаше роял, а Джон Питърсън — който години наред даваше уроци на Ана — понякога свиреше и пееше за постоянните клиенти. С ухо за съвременните мелодии и с глас, напомнящ този на Нат Кинг Коул, Питърсън можеше да изпее всяка песен, за която го помолиш. Беше достатъчно добър изпълнител, за да го канят в ресторанти в Атланта, Шарлът и Вашингтон. Джейн можеше да го слуша часове наред и аз знаех, че Питърсън е трогнат от майчинската й гордост с него. В крайна сметка тя първа се бе престрашила да го наеме за учител.
Джейн беше твърде слисана, за да отговори. В тишината чувах тиктакането на стенния часовник, докато тя се питаше дали ме е разбрала правилно. Примигна.
— Но… как така?
— Разговарях с Хенри, обясних му какво е положението и той обеща да се погрижи.
— Не разбирам. Как така Хенри ще се заеме с нещо такова в последната минута? Не е ли зает с друго?
— Нямам представа.
— Значи просто вдигна телефона и му се обади, така ли?
— Е, не беше чак толкова лесно, обаче той в крайна сметка се съгласи.
— А менюто? Не попита ли колко човека ще присъстват?
— Казах му общо стотина, така прецених. Иначе обсъдихме менюто и той каза, че ще направи нещо специално. Допускам, че може да му звънна и да помоля за нещо конкретно.