Бях открил, че тези безвредни дейности карат времето да отминава незабелязано. Често приключвах заниманието си и установявах, че жена ми вече стои зад гърба ми с ръце на кръста.
— Готова ли си? — питах.
— Отдавна — изсумтяваше тя. — От десет минути те чакам да приключиш каквото правиш.
— О, извинявай — отговарях. — Само да си намеря ключовете и тръгваме.
— Не ми казвай, че си ги изгубил.
— Не, разбира се — потупвах джобовете си аз, учуден, че не ги намирам. После се оглеждах и бързах да добавя: — Сигурен съм, че са тук някъде. Видях ги само преди минутка.
В този момент жена ми отчаяно завърташе очи.
Тази вечер грабнах списание „Таймс“ и се запътих към канапето. Прочетох няколко статии и когато я чух да слиза по стълбите, оставих списанието. Чудех се какво ли й се хапва, когато звънна телефонът.
Докато слушах разтреперания глас отсреща, приятните ми очаквания се изпариха и ме обзе ужас. Джейн слезе долу тъкмо когато затворих.
Видя изражението ми и застина.
— Какво се е случило? С кого? — попита тя.
— Беше Кейт — казах. — В момента отива в болницата.
Ръката на Джейн се стрелна към устата.
— Ной — казах.
Девета глава
Сълзи напираха в очите на Джейн на път за болницата. Обикновено съм предпазлив шофьор, но сега бързо се престроявах и натисках педала още на жълто, понеже всяка минута беше важна.
Когато пристигнахме, обстановката в спешното ни напомни за пролетта, когато Ной беше получил удар — сякаш нищо не се бе променило през предишните четири месеца. Във въздуха миришеше на амоняк и на антисептици, флуоресцентните лампи правеха плоски лицата на хората в чакалнята.
Покрай стените и в редици по средата на помещението бяха наредени столове от метал и изкуствена кожа. Повечето места бяха заети от групи от по двама-трима човека, които си говореха приглушено, а покрай рецепцията се виеше опашка от хора, които чакаха да попълнят формулярите.
Близките на Джейн се бяха скупчили до вратата. Кейт се изправи пребледняла и разтревожена до съпруга си Грейсън, който изглеждаше точно като производител на памук, какъвто си беше, облечен с гащеризона и прашните си ботуши. Ъгловатото му лице беше нашарено с бръчки. Дейвид, по-малкият брат на Джейн, стоеше до тях, прегърнал съпругата си Лин.
Когато ни видя, Кейт притича към нас, а от очите й се стичаха сълзи. Двете с Джейн мигом се прегърнаха.
— Какво се е случило? — попита Джейн с изопнато от страх лице. — Как е той?
Кейт обясни на пресекулки:
— Паднал близо до езерото. Никой не видял какво се е случило, но бил почти в безсъзнание, когато го открила медицинската сестра. Според нея си е ударил главата. Линейката го докара преди двайсет минути, а в момента д-р Барнуел го преглежда. Толкова знаем.
Джейн сякаш увисна на ръката на сестра си. Нито Грейсън, нито Дейвид се осмеляваха да погледнат към тях. И двамата здраво стискаха устни. Лин стоеше със скръстени ръце и се полюшваше напред-назад на пети.
— Кога можем да го видим?
Кейт поклати глава:
— Не знам. Сестрите ни повтарят да изчакаме д-р Барнуел или някоя от другите сестри. Сигурно те ще ни осведомят.
— Но той ще се оправи, нали?
Кейт не отговори веднага и Джейн рязко си пое дъх.
— Ще се оправи — заяви тя.
— О, Джейн… — стисна очи Кейт. — Не знам. Никой нищо не знае.
За миг двете просто се притиснаха една към друга.
— Къде е Джеф? — попита Джейн за брат им, който го нямаше. — Ще дойде, нали?
— Най-накрая успях да се свържа с него — осведоми я Дейвид. — Ще мине през вкъщи да вземе Деби, после идва право тук.
Дейвид се приближи към сестрите си и тримата се прегърнаха, сякаш се опитваха да почерпят нужната им сила един от друг.
След малко пристигнаха Джеф и Деби. Джеф отиде при сестрите и брат си, бързо го запознаха с положението и по изопнатото му лице се изписа същият ужас като по техните.
Минутите се точеха мъчително, а ние се разделихме на две групи: потомците на Ели и на Ной и техните съпрузи. Макар че обичах Ной и тя да ми е съпруга, постепенно научих, че в някои мигове Джейн се нуждае от братята и сестра си повече, отколкото от мен. От мен щеше да има нужда по-късно, но сега не беше моментът.