Тя се поколеба. Насред възцарилото се мълчание погледът й се стрелна към мен, после отново към Ной.
— Разбира се, дядо.
— Значи няма да отложиш сватбата, нали?
Тя инстинктивно посегна към ръката на Кейт.
— Щом така искаш.
Ной се усмихна с видимо облекчение.
— Благодаря ти — прошепна.
Джейн нагласи одеялото му.
— Добре, значи ще се погрижиш за себе си през седмицата, а в бъдеще ще внимаваш повече, нали?
— Не се притеснявай, татко — увери го Дейвид, — ще изтръгна този корен, преди да се върнеш в дома.
Разговорът отново се насочи към това как е паднал Ной и внезапно си дадох сметка какво пропускат всички. Очевидно никой не искаше да споменава причината Ной да е бил на езерото.
Но пък и никой от тях никога не е бил склонен да говори за лебеда.
Ной ми разказа за лебеда преди малко по-малко от пет години. Ели си беше отишла преди месец и той се състаряваше главоломно. Рядко излизаше от стаята си, дори и за да чете стихове на другите. Вместо това седеше на бюрото си и препрочиташе писмата, които двамата с Ели си бяха писали през годините, или пък разлистваше любимата си книга „Стръкчета трева“.
Помъчихме се да го изкараме от стаята, разбира се, и може би е ирония на съдбата, че аз го заведох на пейката край езерото. Онази сутрин той за пръв път видя лебеда.
Не мога да кажа, че знаех за какво си мисли, а и тогава той изобщо не показа, че съзира нещо съществено в случващото се. Помня, че лебедът се понесе към нас, сякаш търсеше нещо за хапване.
— Трябваше да донесем малко хляб — отбеляза Ной.
— Следващият път — отговорих механично.
Обаче, когато отидох да го видя два дни по-късно, с учудване установих, че той не е в стаята си. Сестрата ми каза къде е. Открих го на брега на езерото, на пейката. До него имаше едно-едничко парче „Уандър Бред“. Лебедът сякаш ме наблюдаваше, докато се приближавах, но и тогава не прояви страх.
— Явно си си намерил приятел — казах.
— Май да.
— „Уандър Бред“? — попитах.
— Тя го обича най-много.
— Как разбра, че е женска?
— Просто знам — усмихна се Ной. Така започна всичко.
Оттогава той редовно хранеше лебеда и ходеше на езерото, независимо какво е времето. Седеше под дъжда или в непоносимата жега и с течение на годините започна да прекарва все повече време на пейката — наблюдаваше лебеда и му шепнеше. Вече по цели дни не ставаше от мястото си.
Няколко месеца след първата си среща с лебеда го попитах защо прекарва толкова много време на езерото. Допусках, че там му е спокойно или че му е приятно да говори на някого — или на нещо — без да очаква отговор.
— Идвам, защото тя иска.
— Лебедът ли? — попитах.
— Не, Ели.
Коремът ми се стегна, когато чух името й, но не разбирах какво казва Ной.
— Ели иска да храниш лебеда ли?
— Да.
— Как разбра?
Той въздъхна и ме погледна.
— Това е тя.
— Кой?
— Лебедът.
Поклатих глава неуверено.
— Не съм сигурен какво точно се опитваш да ми кажеш.
— Ели — повтори Ной. — Намерила е начин да се върне при мен точно както ми обеща. Трябваше само да я открия.
Това имаха предвид лекарите, когато твърдяха, че Ной има халюцинации.
Останахме в болницата още трийсетина минути. Д-р Барнуел обеща да ни се обади с последните новини след сутрешната визитация. Беше близък на семейството и щеше да се грижи за Ной като за собствения си баща. Имахме му пълно доверие. Както обещах, намекнах на останалите, че Ной ми се струва изморен и че може би е най-добре да го оставим да си почива. На тръгване се уговорихме да го посещаваме на смени, после се сбогувахме с прегръдки и целувки на паркинга. След миг двамата с Джейн останахме сами и наблюдавахме как другите си тръгват.
Усещах изтощението в блуждаещия й поглед и в отпуснатата й поза, аз също бях изтощен.
— Добре ли си? — попитах.
— Да, струва ми се — въздъхна тя. — Знам, че изглежда добре, но явно не проумява, че е на почти деветдесет години. Няма да се оправи толкова бързо, колкото си мисли. — Затвори очи за миг и аз се досетих, че се притеснява и за сватбата.
— Нали няма да помолиш Ана да отложи сватбата? След всичко, което каза Ной?
Джейн поклати глава.
— Щях да опитам, но той толкова настоя. Надявам се само да не настоява, понеже усеща, че…