Лесли, най-малката в семейството, в момента следва биология и физиология в Уейк Форест и смята да стане ветеринарен лекар. Вместо да се прибира у дома през лятната ваканция като повечето студенти, тя записва допълнителни курсове с намерението да се дипломира по-рано и следобед работи на някакво място, наречено „фермата на животните“. Лесли е най-общителното от всичките ни деца и смехът й звучи като смеха на Джейн. И тя като Ана обичаше да идва при мен в кабинета, но най-много се радваше, когато изцяло я удостоявах с вниманието си. Като мъничка обичаше да седи в скута ми и да ми дърпа ушите, а като порасна, влизаше вътре и ми разказваше вицове. Лавиците ми са пълни с подаръците, които ми правеше като дете: гипсови отливки от отпечатъците на дланите й, рисунки с пастели, гердан от макарони. Нея беше най-лесно да обичаш, първа се редеше за прегръдки и целувки от бабите и дядовците си и много обичаше да се гушка на дивана и да гледа романтични филми. Изобщо не се учудих, когато я избраха за кралица на училищното събиране на бивши възпитаници преди три години.
Освен това е добра. Всички в класа й винаги бяха поканени на рождения й ден, понеже тя се боеше, да не би да засегне някого, а когато беше на девет, цял следобед обикаля от хавлия на хавлия по плажа, защото беше намерила паднал в прибоя часовник и искаше да го върне на собственика му. От всичките ми деца тя ми е създавала най-малко грижи и когато ни идва на гости, зарязвам всичко, за да се видя с нея. Енергията й е заразителна и когато сме заедно, се питам как е възможно да сме такива късметлии.
Сега, след като всички се изнесоха, домът ни се промени. Някога гърмеше музика, вече цари тишина, едно време в килера ни имаше осем различни вида подсладени овесени ядки, а сега има само една марка, която обещава повече фибри. Не сме променяли мебелите в спалните на децата, но понеже са свалени плакатите и дъските за съобщения, както и всякакви други техни индивидуални дреболии, нищо не отличава едната стая от другата. Но най-силно се усеща празнотата на къщата — беше идеална за петчленно семейство, а сега внезапно ми се струва куха пещера, напомняща какво би трябвало да бъде. Помня, че се надявах тази промяна у дома да е свързана с начина, по който очевидно се чувстваше Джейн.
Каквато и да е причината обаче, не мога да отрека, че ние се отчуждавахме, и колкото повече мислех за това, толкова по-ясно забелязвах колко широка е пропастта помежду ни. Започнахме като двойка, променихме се и станахме родители — нещо, което винаги съм смятал за нормално и неизбежно — но двайсет и девет години след това изглежда отново бяхме станали двама непознати. Крепеше ни само навикът. Всеки живееше свой живот — ставахме по-различно време, прекарвахме дните си на различни места, а вечер всеки правеше своето. Не знаех почти нищо за заниманията на Джейн през деня и признавам, че пазех и част от своите в тайна. Не си спомням кога за последен път двамата с нея бяхме разговаряли за нещо извън обичайното.
Две седмици преди забравената годишнина обаче двамата направихме точно това.
— Уилсън, трябва да поговорим — каза тя.
Погледнах я. Помежду ни на масата имаше бутилка вино, почти бяхме привършили вечерята.
— Да?
— Мисля да замина за Ню Йорк и да постоя при Джоузеф.
— Няма ли да си идва за празниците?
— Те са чак след два месеца. И понеже не си дойде това лято, реших, че може би не е лошо този път аз да отида.
Някъде дълбоко в съзнанието ми се прокрадна мисълта, че може би ще ни се отрази добре да се откъснем за няколко дни. Може би това беше причината за предложението на Джейн и аз с усмивка се пресегнах към чашата си:
— Прекрасна идея — съгласих се. — Не сме ходили в Ню Йорк, откакто той се премести там.
Тя се усмихна за миг, после отново сведе поглед към чинията си.