Не довърши изречението, но знаех точно какво има предвид.
— Защото усеща, че не му остава още много — продължи тя. — И че това ще е последното голямо събитие за него…
— Не смята така. Чакат го още години живот.
— Звучиш сигурен.
— Сигурен съм. Всъщност той е доста добре за човек на неговата възраст. Особено в сравнение с връстниците му в „Крийксайд“. Те почти не излизат от стаите си и по цял ден гледат телевизия.
— Да, а той пък само стои на езерото и гледа този глупав лебед. Да не е по-хубаво!
— Това го прави щастлив — изтъкнах.
— Но не е редно — разпалено отговори тя. — Не разбираш ли? Мама я няма. Този лебед няма нищо общо с нея.
Не знаех как да отговоря, затова си замълчах.
— Това е лудост — продължи тя. — Да го храни е едно, обаче да си въобразява, че душата на мама по някакъв начин се е върнала, е чиста лудост. — Скръсти ръце. — Чувала съм го да му говори, когато ходя да го виждам. Най-редовно си бъбри с лебеда, явно наистина вярва, че той го разбира. Кейт и Дейвид също са го чували. Знам, че и ти си го чувал — изгледа ме тя обвинително.
— Да, и аз съм го чувал — признах.
— И това не те тревожи?
Пристъпих от крак на крак.
— Мисля — подех предпазливо, — че в момента Ной има нужда да вярва, че това е възможно.
— Но защо?
— Защото я обича. Тя му липсва.
При тези ми думи брадичката й затрепери.
— И на мен ми липсва.
Но макар да го изрече, и двамата знаехме, че не е същото.
Въпреки тревогата и на двамата не ни се прибираше у дома след преживяното в болницата. Джейн внезапно обяви, че „умира от глад“, затова решихме да се отбием в „Челси“ за късна вечеря.
Още преди да влезем, чух Джон Питърсън на пианото. Когато се връщаше в града за по няколко седмици, свиреше всеки уикенд, понякога неочаквано се появяваше и през делничните дни. Днес беше такава вечер, затова масите покрай пианото бяха пълни, а барът беше претъпкан с хора.
Настаниха ни горе, далеч от музиката и от хората, а край нас имаше само няколко заети маси. Джейн ме изненада, като си поръча втора чаша вино с предястието си и явно така успя да преодолее малко натрупалото се през последните няколко часа напрежение.
— Какво ти каза татко, докато бяхте сами? — попита Джейн и внимателно извади една костица от рибата си.
— Не много. Попитах го как е, как се е случило. Повечето неща бяха същите като онова, което каза пред вас.
Тя изви вежди.
— Повечето неща? А какво още ти каза?
— Наистина ли искаш да узнаеш?
Тя остави приборите си.
— Помолил те е да храниш лебеда, нали?
— Да.
— Ще го направиш ли?
— Да — отговорих, но когато видях изражението й, побързах да добавя, — но преди да се разстроиш, искам да разбереш, че го правя не защото го мисля за Ели. Правя го, защото Ной ме помоли и защото не искам лебедът да умре от глад. Сигурно вече е отвикнал сам да си набавя храна.
Тя ме изгледа скептично.
— Мама мразеше „Уандър Бред“, да знаеш. Не искаше да го яде. Правеше домашен хляб.
За щастие келнерът дойде и ме спаси от по-нататъшно задълбаване в темата. Когато попита дали ни харесват предястията, Джейн неочаквано се поинтересува дали те са включени в менюто за сватбата.
Въпросът й му подсказа кои сме.
— А, вие ли вдигате сватба? — попита той. — В къщата на стария Калхун този уикенд?
— Да, ние — отговори Джейн с грейнало лице.
— Така си и помислих. Струва ми се, че половината екип е зает с това. — Келнерът се ухили широко. — Много се радвам да се запознаем. Нека да ви долея и ще ви донеса пълното меню за кетъринга.
Щом той се отдалечи, Джейн се приведе над масата.
— Май получих отговор на един от въпросите си. За обслужването.
— Казах ти да не се притесняваш.
Тя пресуши чашата си.
— Ще опънат ли шатра? Нали ще се храним отвън?
— Защо да не използваме къщата? — предложих. — Така и така ще ходя, когато дойдат озеленителите, мога да повикам фирма да почисти и вътре. Разполагаме с няколко дни, сигурен съм, че ще успея да намеря кой да го свърши.
— Защо да не опитаме — бавно каза Джейн. Знаех, че си спомня последния път, когато е влизала вътре. — Сигурно ще бъде доста прашно. Не е чистено от години.
— Така е, но пък е само почистване. Ще се обадя тук-там, ще видя какво мога да направя.