— Все това повтаряш.
— Защото все имам да върша неща — възразих и тя се засмя добродушно. През прозореца зад рамото й виждах кантората си и забелязах, че прозорецът на Саксън свети. Явно имаше спешна работа, понеже Саксън рядко оставаше до късно. Джейн улови погледа ми.
— Вече ти липсва работата ли?
— Не, приятно ми е да се откъсна за известно време.
Тя ме изгледа внимателно.
— Сериозно?
— Разбира се. — Подръпнах полото си и добавих: — Приятно е да не се налага да носиш костюм през седмицата.
— Май беше забравил това усещане. Не си вземал дълга отпуска от колко време… от осем години?
— Не може да е толкова отдавна.
След малко тя кимна.
— Взимал си по няколко дни от време на време, но за последен път отсъства цяла седмица през 1995 година. Не помниш ли? Когато заведохме всички деца във Флорида. Джоузеф тъкмо беше завършил гимназия.
Дадох си сметка, че тя има право, но онова, което преди време смятах за нещо добро, сега възприемах като грешка.
— Съжалявам — казах.
— За какво?
— За това, че не съм излизал по-често в отпуск. Не беше честно нито към теб, нито към семейството. Трябваше да се постарая да прекарвам повече време с теб и с децата.
— Всичко е наред — махна тя с вилицата си, — не е станало Бог знае какво.
— Напротив. — Макар Джейн отдавна да бе свикнала с всеотдайността ми към работата и да я приемаше като особеност на характера ми, бях наясно, че за нея темата винаги е била болезнена. Знаех, че съм успял да привлека вниманието й, затова продължих: — Не е наред. Не съжалявам само за това. Съжалявам за всичко. Съжалявам, че заради работата пропуснах всички важни събития от живота на децата. Рождените им дни например. Не мога дори да си спомня колко от тях съм пропуснал заради късни служебни срещи, които отказвах да отложа. И всичко друго, на което не бях — волейболните срещи, лекоатлетическите състезания, концертите по пиано, училищните пиеси… Истинско чудо е, че децата са ми простили, а още по-чудно е, че явно все още ме обичат.
Тя кимна разбиращо, но не каза нищо. Пък и какво да каже. Поех голяма глътка въздух и продължих:
— Знам, че невинаги съм бил и добър съпруг — добавих тихо. — Понякога се питам защо изобщо ме изтърпя толкова дълго.
При тези думи тя леко изви вежди.
— Съзнавам, че си прекарала твърде много уикенди и вечери сама и че стоварих върху теб цялата отговорност за отглеждането на децата. Не беше честно спрямо теб. И дори когато ми казваше, че най-много от всичко ти се иска да прекарваме повече време заедно, аз не те слушах. Например на трийсетия ти рожден ден.
Замълчах и й дадох време да асимилира казаното. Видях как от отсрещната страна на масата очите на Джейн леко се разшириха от спомена. Това бе една от многото ми минали грешки, които се опитвах да забравя.
Тогава ме беше помолила за нещо много простичко. Претоварена с майчински грижи, искаше отново да се почувства жена поне за една вечер и от доста време ми намекваше как си представя една такава романтична вечер — дреха, избрана за нея и положена върху леглото, цветя, лимузина, която да ни откара в тих ресторант, маса с прекрасен изглед, спокоен разговор без притеснение, че трябва спешно да се втурне към къщи. Още тогава съзнавах, че е важно за нея, и мислено си отбелязах да го изпълня, обаче толкова се увлякох в объркано дело, свързано с огромно наследство, че рожденият й ден настъпи, преди да успея да организирам каквото и да било. Вместо това в последния момент секретарката ми избра една стилна гривна, а на път за вкъщи успях да се убедя, че понеже гривната е скъпа, Джейн ще я приеме за не по-малко специална. Докато я разопаковаше, й обещах, че ще организирам всичко, за да прекараме заедно една романтична вечер, дори по-хубава от онази, която ми беше описала. В крайна сметка това се оказа поредното обещание, което наруших, и сега си мисля, че Джейн го е съзнавала още докато съм й го давал.
Мълчах, притиснат от бремето на пропуснатата възможност, и разтривах челото си. Бутнах настрани чинията си и докато миналото препускаше покрай мен като поредица обезсърчаващи мигове, усетих погледа на Джейн върху себе си. Изненадах се обаче, че тя се пресегна през масата и докосна ръката ми.
— Уилсън, добре ли си? — В тона й се долавяше нежна загриженост, непозната за мен.
— Да — кимнах.
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Защо са тези угризения днес? Татко ли ти каза нещо?