Звуците от телевизора ме последваха надолу по коридора. С облекчение влязох в стаята на Ной. За разлика от повечето обитатели тук, в чиито стаи нямаше никакви лични вещи, той беше превърнал стаята си в своя собствена. Картина на Ели — езеро с водни лилии и градинска сцена, напомняща Моне — висеше на стената над люлеещия се стол. По лавиците имаше десетки снимки на децата и на Ели, други бяха забодени по стените. Плетената му жилетка беше метната върху леглото, а в ъгъла бе поставено поочуканото бюро с плъзгащ се, извит капак, което преди време стоеше до стената в дъното на семейната дневна в къщата им. Бюрото най-напред бе принадлежало на бащата на Ной, а възрастта му личеше по нащърбените прорези и вдлъбнатини и по петната от мастило от писалките, които Ной винаги е предпочитал.
Знаех, че вечер той често седи на бюрото, понеже в чекмеджетата се намираха най-скъпоценните му притежания: изписаната на ръка тетрадка, в която бе увековечил любовната си история с Ели, подвързаните му с кожа дневници с пожълтели от времето страници, стотиците писма, които бе написал на Ели през годините, и последното писмо, което тя му беше написала. Имаше и други неща — хербаризирани цветя и изрязани вестникарски рецензии за изложбите на Ели, специални подаръци от децата, изданието на „Стръкчета трева“ от Уолт Уитман, което бе негов спътник още от дните на Втората световна война.
Може би се проявяваше инстинктът ми на адвокат по наследствени дела, но се запитах какво ли ще стане с тези вещи след смъртта на Ной. Как биха могли да се разпределят между децата му? Най-лесното решение би било всичко да се раздели по-равно, но решението също криеше проблеми. Кой например щеше да вземе тетрадката в дома си? Чие чекмедже щеше да подслони писмата или дневниците? Едно е да разпределяш недвижимо имущество, но как да разделиш сърцето?
Чекмеджетата не бяха заключени. Макар че Ной щеше да се върне в стаята си след ден-два, аз ги прерових и пъхнах под мишница нещата, които би искал да са при него в болницата.
След климатизираната вътрешност на сградата въздухът навън тутакси ме задуши и започнах да се потя. Както винаги, вътрешният двор беше празен. Тръгнах по чакълестия път, оглеждайки се за корена, в който се беше спънал Ной. След малко го открих в основата на една висока магнолия — стърчеше над пътеката като змийче, което се припича на слънце.
Тъмната вода на езерото отразяваше небето като огледало и аз за кратко съзерцавах как облаците се носят бавно по повърхността. Усетих леко солен мирис, когато се настаних на пейката. Лебедът се появи от плитчините в другия край на езерото и се понесе към мен.
Развих първата франзела „Уандър Бред“ и начупих парче хляб на малки залъчета, както винаги правеше Ной. Хвърлих няколко във водата и се запитах дали ми беше казал истината в болницата. Наистина ли лебедът беше останал при него по време на това изпитание? Не се съмнявах, че го е видял, щом е дошъл в съзнание — сестрата, която го беше намерила, твърдеше същото — но дали лебедът го е наблюдавал през цялото време? Нямаше как да разбера със сигурност, но го усещах със сърцето си.
Не бях склонен обаче да последвам извода, който Ной си беше направил. Казах си, че лебедът е останал, тъй като Ной го е хранел и се е грижел за него — той приличаше повече на домашен любимец, отколкото на дива птица. Нямаше нищо общо с Ели или с нейния дух. Не можех да повярвам в подобно нещо.
Лебедът не обръщаше внимание на залъчетата, които му хвърлях, и просто ме наблюдаваше. Хвърлих му още едно парче, а той само го погледна и отново изви глава към мен.
— Яж, чака ме работа — подканих го.
Виждах как под повърхността лопатките му бавно помръдват — само колкото да се задържа на едно място.
— Хайде — подканих го тихичко, — и преди съм те хранил.
Хвърлих трето парче хляб във водата, само на няколко сантиметра от птицата. Чух го как тихо цопва в езерото. Само че и този път лебедът не тръгна към него.
— Не си ли гладен? — попитах.
Чух как зад гърба ми се включват пръскачките и започват да изпомпват вода и въздух в постоянен ритъм. Погледнах през рамо към стаята на Ной, но стъклото отразяваше единствено слънцето. Чудейки се какво още да направя, подхвърлих четвърти залък.
— Той ме помоли да дойда — обясних.