Лебедът изпъна шия и крилете му се наежиха. Изведнъж си дадох сметка, че правя същото, заради което смятаха, че Ной халюцинира — разговарях с лебеда и се преструвах, че той ме разбира.
Преструвах се, че е Ели?
Не, разбира се, прогоних вътрешния глас аз. Хората говорят на котки и на кучета, говорят на растения, понякога крещят по време на спортни предавания по телевизията. Реших, че Джейн и Кейт напразно се тревожат толкова. Ной прекарваше тук часове наред всеки ден, по-скоро трябваше да се тревожат, ако не разговаряше с лебеда.
Но пък говоренето е едно, а да си убеден, че лебедът е Ели, е съвсем друго. Пък Ной искрено го вярваше.
Залъците хляб, които бях подхвърлил, вече ги нямаше. Бяха подгизнали, бяха се натрошили още повече и бяха потънали, но лебедът продължаваше да ме гледа. Хвърлих още едно парче и понеже той не понечи да го хапне, се огледах дали някой не ни гледа. Защо не? Най-сетне реших и се приведох напред:
— Той е добре — съобщих, — видях го вчера и говорих с лекаря днес сутринта. Утре ще си дойде тук.
Лебедът явно разбра думите ми и след миг усетих как косъмчетата по врата ми настръхват. Птицата започна да се храни.
В болницата реших, че съм влязъл в друга стая.
Познавах Ной от много години, но нито веднъж не го бях виждал да гледа телевизия. Макар че у тях имаше телевизор, той беше предимно за децата, докато бяха малки, а когато аз се появих в живота им, вече го пускаха съвсем рядко. Вместо това прекарваха повечето си вечери на верандата и си разказваха разни истории. Понякога семейството пееше, а Ной свиреше на китара, друг път просто разговаряха насред цвърченето на щурци и цикади. През по-студените вечери той палеше огън и семейството се отдаваше на същите занимания, но във всекидневната. Друг път всеки от тях просто се сгушваше на канапето или на люлеещ се стол и си четеше. Часове наред единственият звук беше от прелистването на страниците, докато те се пренасяха всеки в различен свят, макар и седнали рамо до рамо.
Сякаш се озовавах в отминала епоха, в която семейството беше висша ценност, и с нетърпение очаквах тези вечери. Напомняха ми на вечерите с моя баща, докато той строеше корабчетата си, и ми помогнаха да проумея, че макар телевизията да бе смятана за вид бягство от действителността, в нея нямаше нищо успокоително или умиротворително. Ной винаги успяваше да я избягва. До днес сутринта.
Отворих вратата и ме блъсна звукът на телевизора. Ной се беше облегнал на възглавниците и зяпаше екрана. Държах в ръка нещата, които бях донесъл от бюрото му.
— Ела тук — повика ме той, — няма да повярваш какво показват в момента.
Влязох в стаята.
— Какво гледаш?
— Не знам — отговори, все още приковал поглед към телевизора. — Някакво токшоу. Мислех, че ще дават Джони Карсън, ама не. Няма да повярваш за какво говорят.
В съзнанието ми тутакси изникнаха няколко просташки предавания, които ме караха да се питам как изобщо продуцентите им са в състояние да спят нощем. И наистина телевизорът беше пуснат на едно от тях. Нямаше нужда да ми казва темата, за да разбера какво е видял Ной — повечето програми разглеждат едни и същи отблъскващи теми, представени възможно най-сензационно от гостите, чиято единствена цел явно беше да се показват на екран, независимо колко ги унижаваха.
— Защо гледаш такава програма?
— Дори не знаех, че телевизорът е настроен на нея — обясни ми той. — Търсех новините, после имаше реклама, а после започна това. А когато видях какво става, просто не можех да не погледам. Все едно наблюдаваш катастрофа, застанал встрани от пътя.
Седнах до него.
— Толкова ли е зле?
— Да кажем, че не бих желал да съм млад в днешно време. Обществото пропада главоломно и се радвам, че няма да ме има, когато се разбие на дъното.
— Говориш като старец, Ной — усмихнах се.
— Може би, но това не означава, че не съм прав. — Поклати глава и взе дистанционното. След секунда в стаята настана тишина.
Оставих нещата, които бях донесъл от стаята му.
— Реших, че ще ти помогнат да прекараш времето тук по-неусетно. Освен ако не предпочиташ да гледаш телевизия, разбира се.
Изражението му се разнежи, когато видя „Стръкчета трева“ на Уитман. Страниците на книгата, разлиствани хиляди пъти, изглеждаха почти подути. Плъзна пръсти по оръфаната корица.
— Ти си добър човек, Уилсън — каза той. — Сигурно тъкмо си ходил на езерото.
— Четири парчета сутринта — осведомих го.