Когато подредих капаците под къщата, навсякъде вече бе странно притихнало и аз се заех да огледам свършената работа.
Както всички наполовина завършени неща, имотът изглеждаше по-зле, отколкото беше сутринта, преди да започнем. Целият двор бе осеян с градинарски инструменти, празни гърнета бяха пръснати безразборно. И вътре, и вън само половината стени бяха почистени и боядисани и сградата ми приличаше на реклама за перилен препарат, която обещава една марка да почисти бялата риза по-добре от другата. Близо до оградата беше натрупана купчина градински отпадъци и макар външните кръгове на розовата градина да бяха готови, вътрешните изглеждаха диви и запуснати.
Въпреки това изпитах странно облекчение. Поработихме здравата през деня и вече нямах съмнение, че ще успеем да приключим навреме. Джейн щеше да се смае и понеже знаех, че вече се прибира, се запътих към колата си, когато видях, че преподобният Харви Уелингтън се е облегнал на оградата между своя имот и този на Ной. Забавих крачка и се поколебах само за миг, преди да се запътя към него. Челото му лъщеше като полиран махагон, а очилата се бяха смъкнали ниско на носа му. И той като мен беше облечен като човек, прекарал по-голямата част от деня, работейки на открито. Когато се доближих, кимна към къщата.
— Готвите се за края на седмицата.
— Опитваме се.
— Достатъчно хора имаш, това е сигурно. Днес дворът приличаше на обществен паркинг. Колко бяха? Към петдесетина общо?
— Нещо такова.
Той подсвирна тихичко, докато се ръкувахме.
— Ще си поизпразниш портфейла май.
— Направо ме е страх да проверя с колко.
Той се засмя.
— Колко човека очаквате в края на седмицата?
— Към стотина.
— Е, ще бъде голямо тържество, няма спор — отбеляза той. — Знам, че Алма го чака с нетърпение. Напоследък само за тази сватба говори. И според двама ни е чудесно, че толкова много се стараете.
— Това е най-малкото, което мога да направя.
Той дълго се взира в мен, без да отговори. И докато ме наблюдаваше, останах със странното впечатление, че въпреки беглото ни познанство ме разбира доста добре. Беше малко смущаващо, но май не трябваше да се изненадвам. Харви беше свещеник и хората често се обръщаха към него за съвет и за утеха. Долових, че е човек, който умее да изслушва и да съчувства на ближния. Сигурно стотици хора го смятаха за своя най-добър приятел.
Той се усмихна, сякаш отгатна мислите ми.
— Значи в осем?
— Преди това е ужасно горещо.
— И така ще бъде горещо, но едва ли някой ще обръща внимание. — Той посочи към сградата. — Радвам се, че най-накрая се зае да направиш нещо — къщата е прекрасна, винаги съм смятал така.
— Знам.
Свали очилата си и се зае да ги бърше с долната част на ризата си.
— Да, честно казано, срамота е, че така се занемари през последните години. Имаше нужда само от човек, който отново да се грижи за нея. — Отново сложи очилата си и се усмихна благо. — Странно, но забелязал ли си, че колкото по-специално е нещо, толкова повече хората го приемат за даденост? Сякаш си мислят, че то никога няма да се промени. Точно като къщата. Нуждаеше се само от мъничко внимание и изобщо нямаше да се стигне дотук.
Когато се прибрах, на телефонния секретар имаше две записани съобщения: едното от д-р Барнуел, който ни осведомяваше, че Ной се е върнал в „Крийксайд“, а другото от Джейн, която казваше, че ще се видим у дома към седем.
Когато пристигнах в „Крийксайд“, повечето хора от семейството вече се бяха изредили. Само Кейт стоеше до леглото на Ной, когато влязох в стаята, и вдигна пръст към устните си. Стана от стола и се прегърнахме.
— Току-що заспа — прошепна тя. — Сигурно е изтощен.
Погледнах го изненадан. Откакто го познавах, никога не спеше денем.
— Добре ли е?
— Беше малко раздразнителен, докато го настанявахме обратно тук, но иначе ми изглежда добре. — Тя ме дръпна за ръкава. — Кажи ми, какво направи днес в къщата? Искам да знам всичко.
Разказах й докъде сме стигнали и наблюдавах унесеното й изражение, докато се мъчеше да си го представи.
— На Джейн много ще й хареса — възкликна Кейт. — А, това ме подсеща… преди малко говорих с нея, искаше да знае как е татко.
— Усмихнал ли им се е късметът с роклята?
— Ще оставя на нея да ти разкаже, но по телефона ми звучеше много развълнувана. — Пресегна се към чантата си, която бе закачила на стола. — Виж, аз ще тръгвам. Тук сме цял следобед, а знам, че Грейсън ме чака. — Целуна ме по бузата. — Грижи се за татко, но гледай да не го събудиш, нали? Нуждае се от сън.