— Ще пазя тишина — обещах.
Запътих се към стола до прозореца, но чух дрезгав шепот:
— Здравей, Уилсън. Благодаря, че се отби.
Обърнах се към него, а той ми намигна.
— Мислех, че спиш.
— Нищо подобно — каза и се надигна, за да седне в леглото. — Наложи се да се престоря. Кейт цял ден се суети край мен като че ли съм бебе. И пак ме придружи до тоалетната.
Засмях се.
— Точно каквото ти трябваше, нали? Дъщеря ти да те поглези малко.
— Да, точно това ми трябваше. В болницата изобщо не се престараваха така. Между другото, Кейт се държи, все едно единият ми крак вече е в гроба, а другият е на бананова обелка.
— Е, днес си в рядко добра форма. Означава ли, че се чувстваш като нов?
— Бил съм и по-добре — сви рамене той, — но можеше и да е по-зле. Обаче с главата ми всичко е наред, ако това ме питаш.
— Нямаш световъртеж? Нито главоболие? Може би все пак трябва да си починеш малко. Ако искаш да ти дам малко кисело мляко, само ми кажи.
Той размаха пръст срещу мен.
— Не започвай и ти. Аз съм търпелив човек, обаче не съм светец. И изобщо не съм в настроение. От дни ме държат затворен и дори не съм помирисвал чист въздух. Би ли ми подал пуловера? — махна той към дрешника.
Вече знаех къде иска да отиде.
— Навън още е много горещо — предупредих го.
— Просто ми подай пуловера — настоя Ной. — И ако предложиш да ми помогнеш да го облека, да знаеш, че ще те фрасна по носа.
Няколко минути след това излязохме от стаята с „Уандър Бред“ в ръка. Докато Ной пристъпваше бавничко, видях, че започва да се успокоява. Макар че „Крийксайд“ винаги ще си остане чуждо място за нас, за него то се превърна в дом, при това очевидно удобен дом. Ясно беше колко е липсвал на другите — махаше за поздрав пред всяка отворена врата, разменяше по няколко думи с приятелите си и обещаваше на повечето, че по-късно ще се отбие да им почете.
Отказа да ме хване под ръка, затова крачех близо до него. Струваше ми се малко по-нестабилен от обикновено и едва след като излязохме от сградата, се уверих, че ще успее да се справи сам. Но с това темпо доста се позабавихме, преди да стигнем до езерото, и имах предостатъчно време да забележа, че коренът вече го няма. Запитах се дали Кейт беше напомнила на някого от братята си да го изкорени, или пък те се бяха сетили сами.
Седнахме на обичайните си места и се загледахме към водата, обаче не виждах лебеда. Реших, че сигурно се крие в плитчините отстрани, затова се наведох назад. Ной се зае да чупи хляба на малки залъци.
— Чух какво разказа на Кейт за къщата — осведоми ме той. — Как са розите?
— Още не са готови, но ще ти хареса какво направи екипът досега.
Събра залъчетата на купчинка в скута си.
— Тази градина значи много за мен. Почти на твоята възраст е.
— Така ли?
— Засадих първите храсти през април петдесет и първа — кимна той. — Разбира се, през годините се наложи да заменя много от тях, но тогава ми хрумна проекта на градината и се заех да го осъществявам.
— Джейн ми е разказвала, че си изненадал Ели с нея… искал си да й покажеш колко я обичаш.
Той изсумтя.
— Това е само половината история. Не се учудвам обаче, че Джейн смята така. Понякога според мен тя и Кейт си мислят, че всяка секунда от живота си съм тръпнел по Ели.
— А не си ли? — престорих се на смаян аз.
Той се засмя.
— Не може да се каже. И ние като всички сме се карали от време на време. Просто много ни биваше в сдобряването. По отношение на градината обаче момичетата май отчасти имат право. Поне в началото. — Остави залъчетата настрани. — Засадих градината, когато Ели беше бременна с Джейн. Беше в първите месеци и постоянно й се гадеше. Мислех, че ще й мине след няколко седмици, но не стана така. Имаше дни, когато почти не можеше да се надигне от леглото, а знаех, че през лятото, което наближаваше, ще се чувства още по-зле. Затова исках да й направя нещо красиво, което да може да съзерцава от прозореца. — Ной примижа срещу слънцето. — Знаеше ли, отначало имаше само едно сърце, а не пет.
— Не, не знаех — извих вежди аз.
— Не съм го планирал, разбира се, но след като се роди Джейн, реших, че първото сърце изглежда доста оскъдно и че трябва да засадя още розови храсти, та да се позапълни. Все отлагах обаче, понеже толкова много работа хвърлих първия път. А когато най-накрая отново се залових с градината, Ели пак беше бременна. Когато видя какво правя, реши, че е защото предстои да имаме още едно дете, и заяви, че това е най-милото нещо, което съм правил за нея. След това просто не можех да спра. Затова ти казвам, че е вярно само отчасти. Първото сърце наистина беше романтичен жест, но докато стигнем до последното, вече си беше по-скоро неприятно задължение. И не само засаждането на розите, ами и грижите за тях… Те са трудни цветя. Докато са млади, се разклоняват като дървета и трябва непрекъснато да ги подрязваш, за да добият правилната форма. Всеки път, когато започнеха да цъфтят, грабвах ножиците, за да им придам отново форма, и градината много дълго изобщо нямаше вид. Пък и доста боли, бодлите им са остри. Години наред ръцете ми бяха бинтовани като на мумия.