Усмихнах се.
— Обаче се обзалагам, че тя е оценявала какво правиш.
— О, да. Поне за известно време. Докато не ме помоли да разора всичко.
Отначало реших, че не съм го чул добре, но по изражението му разбрах, че не е така. Спомних си с каква меланхолия понякога съзерцавах картините, на които Ели беше нарисувала градината.
— Защо?
Ной примижа срещу слънцето и въздъхна.
— Колкото и да обичаше градината, за нея беше болезнено да я гледа. Надзърнеше ли през прозореца, започваше да плаче и понякога имах чувството, че никога няма да престане.
Нужно ми беше малко време, за да се досетя за причината.
— Заради Джон — изрекох тихо, детето, което беше починало от менингит на четири годинки. И Джейн като Ной го споменаваше рядко.
— Загубата му едва не я уби. — Ной замълча. — Мен също. Беше толкова сладко момченце — на тази възраст тъкмо започваше да открива света и всичко му беше ново и вълнуващо. Като малък все се стараеше да подражава на по-големите и тичаше след тях из двора. А беше и здрав. Дори възпаление на ухото или настинка не е имал, преди да се разболее. Затова смъртта му беше страшен шок за нас. Играеше си в двора, а на следващата седмица го погребахме. След това Ели почти не можеше да се храни или да спи, а когато не плачеше, просто блуждаеше. Не бях сигурен дали изобщо ще го преодолее някога. Тогава ми каза да разора градината.
Гласът му заглъхна. Не казах нищо, понеже знаех, че не е възможно човек да си представи колко мъчителна е загубата на дете.
— А ти защо не го направи? — попитах след малко.
— Реших, че го иска от скръб — тихо отговори Ной, — и не бях сигурен дали желанието й е искрено, или го казва само защото болката й е била непоносима в онзи миг. Затова изчаках. Реших, че ако ме помоли отново, ще го направя. Или щях да й предложа да махна само външното сърце, ако иска да запази останалите. Но тя не ме помоли повече. А след това? Макар да изобразяваше градината на много от картините си, вече не изпитваше същото към нея. След смъртта на Джон тя вече не й доставяше радост. Дори когато Кейт се омъжи там, чувствата на Ели бяха смесени.
— Децата знаят ли защо пръстените са пет?
— Може би някъде дълбоко в себе си знаят, но е трябвало сами да го проумеят. Ели не обичаше да говори за това. След смъртта на Джон й беше по-лесно да възприема градината като еднократен дар, а не като пет подаръка. Така си и остана. А когато децата пораснаха и започнаха да задават въпроси, Ели им каза, че съм засадил градината за нея. В тяхното съзнание розовата градина си остана романтичен жест.
С крайчеца на очите си видях как лебедът се показа и заплува към нас. Интересно бе, че не се появи по-рано, и се питах къде ли е бил. Мислех, че Ной веднага ще му хвърли залък хляб, но той не го направи. Просто го наблюдаваше как се приближава. Когато стигна само на няколко метра от нас, лебедът сякаш леко се поколеба, но после за мое учудване дойде до брега.
След миг вече се поклащаше към нас и Ной протегна ръка. Птицата посрещна ласката му и когато Ной тихичко й заговори, внезапно ми хрумна, че лебедът май наистина беше тъгувал за стареца.
Ной го нахрани и после смаян видях как точно както ми беше казал веднъж, лебедът се намества в нозете му.
Час по-късно започнаха да се скупчват облаците. Гъсти и натежали, те вещаеха една от обичайните за Юга летни бури — проливен дъжд за двайсетина минути, после бавно проясняване на небето. Лебедът вече плаваше обратно в езерото и аз тъкмо се канех да предложа на Ной да влезем вътре, когато чух гласа на Ана зад нас.