От кухнята се виждаше плъзгащата се стъклена врата към платформата. Навън беше притъмняло заради сгъстилите се облаци и първите дъждовни капки затрополиха по стъклото, отначало лекичко. Реката беше станала сива и зловеща, след малко проблесна светкавица, следвана от оглушителен гръм, и пороят рукна. Джейн погледна към прозореца, когато бурята се развихри.
— Знаеш ли дали ще вали в събота? — попита. Забелязах, че тонът й е учудващо спокоен. Очаквах да бъде по-притеснена. Спомних си колко мълчалива беше в колата и че всъщност не е обелила и дума, задето Ной отново беше отишъл край езерото. Докато я наблюдавах, изпитах странното усещане, че настроението й е по някакъв начин свързано с Ана.
— Не би трябвало — отговорих на въпроса й. — Прогнозата е за ясно време. Очаква се това да е последният порой.
Двамата мълчаливо съзерцавахме проливния дъжд. Само лекото трополене на дъждовните капки нарушаваше тишината. Джейн имаше унесено изражение и по устните й играеше сянка на усмивка.
— Прекрасно е, нали? Да наблюдаваш дъжда. Правехме го в къщата на родителите ми, помниш ли? Седяхме на верандата.
— Помня.
— Беше хубаво, нали?
— Много.
— Отдавна не сме го правили.
— Така е, не сме.
Беше потънала в размисъл и аз се молех това отскоро появило се спокойствие да не бъде заменено от познатата ми тъга, от която толкова се страхувах. Изражението й обаче не се промени и след доста дълъг миг тя ме погледна.
— Днес се случи още нещо — каза тя и сведе поглед към чашата си.
— Така ли?
Погледна ме в очите. Нейните искряха от бликналите сълзи.
— Няма да мога да седя до теб на сватбата.
— Защо?
— Ще бъда отпред с Кийт и с Ана.
— Но защо?
Джейн вдигна ръката си към чашата.
— Защото Ана ме помоли да й бъда кума. — Гласът й леко потрепери. — Каза, че съм най-близкият й човек и че съм направила много за нея и за сватбата… — Примигна бързо и тихичко изхлипа. — Знам, че е глупаво, но бях толкова изненадана, когато тя ме помоли, че не знаех как да отговоря. Изобщо не ми беше хрумвало подобно нещо. Толкова мило ме попита, явно наистина значи много за нея.
Изтри сълзите си и аз усетих как гърлото ми се стяга. Да поканиш баща си за кум беше доста често срещано на юг, но рядко някой канеше майка си за кума.
— О, миличка, това е чудесно — промърморих. — Много се радвам за теб.
Нова светкавица, последвана от още една гръмотевица, които обаче отминаха почти незабелязани, а двамата с Джейн останахме в кухнята дълго след като бурята отмина, безмълвно споделяйки радостта си.
След като дъждът спря, Джейн плъзна вратата и излезе на платформата. От тръбите и от перилата на верандата все още капеше вода, а от пода се издигаха струйки пара.
Последвах я, усещайки болка в гърба и в ръцете си от натоварването през деня. Размърдах рамене в опит да облекча малко сковаността.
— Вечерял ли си? — попита Джейн.
— Още не. Искаш ли да излезем да хапнем нещо?
— Всъщност не, много съм изморена — поклати глава тя.
— Какво ще кажеш да си поръчаме храна, за да отпразнуваме? Нещо лесно… Нещо забавно…
— Какво например?
— Пица?
Тя вдигна ръце на кръста.
— Не сме поръчвали пица, откакто Лесли се изнесе.
— Знам, но звучи добре, нали?
— Винаги е добре. Само дето след това винаги имаш проблеми със стомаха.
— Вярно е — признах, — обаче тази вечер ми се живее опасно.
— А не предпочиташ ли да приготвя нещо набързо? Сигурна съм, че все ще измъкна нещо от фризера.
— Хайде, не сме си поръчвали пица от години. Само ние двамата. Ще се настаним на дивана и ще ядем направо от кутията, а? Както едно време. Какво ще кажеш?
Тя ме изгледа любопитно.
— Искаш нещо… забавно.
Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
— Да — отвърнах.
— Ти ли ще поръчаш или аз?
— Аз ще се погрижа. С какво да бъде?
Тя се позамисли и отвърна:
— Какво ще кажеш да е с всички екстри?
— Защо не? — съгласих се.
Пицата пристигна половин час по-късно, а дотогава Джейн вече се беше преоблякла с джинси и тъмна тениска. Излапахме пицата като студенти в общежитието. Макар малко преди това Джейн да ми беше отказала чаша вино, сега си разделихме бутилка студена бира от хладилника.