— Да?
— Наистина ли забрави за годишнината ви?
Поех си дълбоко дъх.
— Да, забравих.
— Как така?
— Не знам. Помнех, че наближава, но когато денят настъпи, просто ми изскочи от ума. Нямам извинение.
— Наранил си я.
— Знам.
От отсрещната страна настана кратко мълчание.
— Разбираш ли защо?
Не отговорих на въпроса на Джоузеф, но си мислех, че съм разбрал.
Простичко казано, Джейн не искаше да се озове в положението на възрастните двойки, които виждахме понякога, когато вечеряхме навън, и които винаги предизвикваха съжалението ни.
Не ме разбирайте погрешно, тези двойки винаги се държаха учтиво един с друг. Съпругът издърпваше стола или вземаше палтата, съпругата предлагаше някой от специалитетите. А дойдеше ли келнерът, те прекъсваха взаимно поръчките си с усещането, че са си заслужили това право с годините — например яйцата без сол, допълнително масло на препечената филийка.
Но след като направеха поръчката, не си разменяха нито дума.
Вместо това отпиваха от питиетата си или гледаха през прозореца, изчаквайки мълчаливо да пристигне храната им. А когато това станеше, понякога разговаряха кратко с келнера — за да поискат да им долее кафе например — но бързо се оттегляха всеки в своя свят, след като той си тръгнеше. Докато се хранеха, седяха като непознати, попаднали на една маса, сякаш смятаха, че да общуват един с друг по-скоро ще им струва усилие, отколкото да им достави удоволствие.
Може би преувеличавам какво е представлявал животът им, но нерядко съм се чудел как ли такива двойки са стигнали дотук.
Докато Джейн беше в Ню Йорк обаче, изведнъж ми хрумна, че може би и ние с нея също сме се запътили натам.
Помня, че се чувствах необичайно неспокоен, когато вземах Джейн от летището. Беше странно чувство и с облекчение забелязах как по устните й пробяга усмивка, когато мина през изхода и се запъти към мен. Когато се приближи, протегнах ръка за ръчния й багаж.
— Как мина пътуването ти? — попитах.
— Добре — отговори. — Нямам представа защо на Джоузеф толкова му харесва да живее там. Непрекъснато е адски шумно и натоварено. Аз не бих могла.
— Значи се радваш, че си у дома?
— Да, радвам се, но съм изморена.
— Сигурно. Пътуванията винаги са изморителни.
За миг и двамата се смълчахме.
— Как е Джоузеф? — попитах.
— Добре е. Струва ми се, че е понапълнял, откакто беше тук последния път.
— Да му се случва нещо вълнуващо, за което не ми е споменал по телефона?
— Всъщност не — отговори Джейн. — Работи много, но това е почти всичко.
В тона й долових известна тъга, която не разбирах съвсем. Докато размишлявах над това, забелязах двама млади, които се бяха прегърнали така, сякаш не са се виждали от години.
— Радвам се, че си у дома — уверих я.
Тя ме погледна, прикова очите ми, после бавно се извърна към лентата с багажа.
— Знам, че се радваш.
Така стояха нещата помежду ни преди една година.
Иска ми се да можех да ви кажа, че се подобриха през седмиците след пътуването на Джейн, но не стана така. Продължихме както преди — всеки живееше свой живот и дните се нижеха безлични един подир друг. Джейн не ми се сърдеше, но и не изглеждаше щастлива, а аз не знаех как да постъпя, колкото и да си блъсках главата. Сякаш помежду ни се беше издигнала стена, без да усетя. В края на есента, три месеца след забравената годишнина, толкова се разтревожих за нашите взаимоотношения, че реших да поговоря с баща й.
Казва се Ной Калхун и ако го познавахте, щяхте да разберете защо отидох да се срещна с него. Той и съпругата му Ели се преместиха в дома за възрастни хора „Крийксайд“ почти единайсет години преди това, през четирийсет и шестата година от брака си. Някога са споделяли едно легло, но сега Ной спи сам и не се учудих, когато заварих стаята му празна. Повечето дни, когато му ходя на посещение, той седи на пейка близо до езерото. Спомням си, че застанах до прозореца, за да се уверя, че е там.
Познах го лесно дори от разстояние: кичурите бяла коса, които ветрецът леко чорлеше, приведеното му тяло, леката жилетка, която Кейт неотдавна му беше изплела. Беше на осемдесет и седем години, вдовец с разкривени от артрит ръце и крехко здраве. Носеше шишенце с хапчета нитроглицерин в джоба си и имаше рак на простатата, но лекарите се притесняваха повече за умственото му състояние. Няколко години преди това накараха двама ни с Джейн да седнем в кабинета и ни изгледаха мрачно. Осведомиха ни, че Ной има халюцинации, които стават все по-сериозни. Аз не бях съвсем сигурен, смятах, че го познавам по-добре от повечето хора и със сигурност по-добре от лекарите. Ако не броим Джейн, той беше най-скъпият ми приятел и сега, когато видях самотната му фигура, ме прониза болка заради всичко, което бе загубил.