— Не знам дали сърцето ми ще издържи.
— Ела насам.
Измъкнах я от градината и я поведох по алеята към къщата. Над нас звездите примигваха на безоблачното небе, а луната се отразяваше в реката зад къщата. Клоните на дърветата, от които висеше влакнест мъх, приличаха на кокалести пръсти, разперени във всички посоки. Във въздуха се носеше познатият мирис на бор и на сол, типичен за низините. В тишината усетих как палецът на Джейн потърква моя.
Явно не усещаше нужда да бърза. Крачехме бавно и поглъщахме нощните шумове: щурците и цикадите, шумолящите листа на дърветата, скърцащия под подметките ни чакъл.
Тя се загледа към къщата. Очерталият се между дърветата силует на постройката беше образ от вечността, а белите колони на верандата покрай къщата й придаваха почти разкошен вид. Ламариненият покрив бе потъмнял през годините и се сливаше с притъмнялото небе, от прозорците се лееше жълтеникавата светлина на свещите.
Когато влязохме вътре, свещите примигнаха на течението. Джейн застина на входа и огледа дневната. Пианото, почистено и лъснато, блестеше на меката светлина, а дървеният под пред камината, където Ана и Кийт щяха да започнат първия си танц, лъщеше като нов. Масите със сгънатите във формата на лебед бели кърпи върху искрящия порцелан и кристал бяха като извадени от снимки на скъп ресторант. Сребърните чаши на столче грееха като коледни играчки. Масите в далечния край, където щеше да бъде поднесена храната за тържеството, се губеха сред изобилието от цветя между съдовете за сервиране.
— О, Уилсън… — ахна Джейн.
— Ще изглежда различно в събота, когато дойдат всички, но исках да го видиш сега, без да има никого.
Тя пусна ръката ми и обиколи помещението, попивайки всяка подробност.
Кимна ми, аз отидох в кухнята, отворих виното и налях две чаши. Когато вдигнах поглед, Джейн гледаше пианото, извърнала лицето си в профил.
— Кой ще свири? — попита.
Усмихнах се.
— Ако можеше да избираш, кого щеше да поканиш?
— Джон Питърсън? — погледна ме тя с надежда.
Кимнах.
— Но как така? Нали свири в „Челси“?
— Знаеш, че винаги е имал слабост към теб и към Ана. В „Челси“ ще се справят и без него една вечер.
Тя продължаваше да оглежда стаята в почуда, докато се приближаваше към мен.
— Просто не разбирам как си успял да се справиш с всичко толкова бързо… Бях тук само преди няколко дни.
Подадох й чашата.
— Значи одобряваш?
— Одобрявам ли? — отпи тя глътка вино. — Според мен къщата никога не е изглеждала толкова красива.
Съзерцавах как пламъчетата на свещта блещукат в очите й.
— Гладна ли си вече?
Тя се сепна.
— Честно казано, дори не съм се замисляла. Мисля, че бих искала да пийна вино и още малко да се понасладя на обстановката, преди да тръгнем нанякъде.
— Никъде не трябва да ходим. Смятах да вечеряме тук.
— Но как? Тук е празно.
— Само почакай. — Метнах поглед през рамо. — Ти си почини и разгледай, а аз ще се заема.
Оставих я и отидох в кухнята, където подготовката за изисканата вечеря вече беше в ход. Морският език, пълнен с раци, който бях направил, беше готов, затова нагласих фурната на нужната температура. Съставките за сос „Холандез“ бяха отмерени и заделени, трябваше просто да ги изсипя в съда. Салатите бяха нарязани, дресингът — забъркан.
Докато действах, поглеждах от време на време и видях, че Джейн бавно обикаля голямата стая. Макар че масите бяха еднакви, тя спираше пред всяка и си представяше точно кои гости ще седят там. Разсеяно нагласяше приборите, завърташе вазите с цветята и обикновено отново ги връщаше в изходно положение. Излъчваше спокойно и наситено задоволство, което намирах за странно вълнуващо. Но пък напоследък всичко у нея ме вълнуваше.
Във възцарилата се тишина размишлявах над поредицата събития, които ни бяха довели дотук. Опитът ме беше научил, че дори най-скъпите спомени избледняват с течение на времето, но аз не исках да забравя нито миг от последната седмица, която прекарахме заедно. Разбира се, искаше ми се и тя да помни всяка минута.
— Джейн? — провикнах се. Не я виждах, затова допуснах, че е до пианото.
Тя се появи от ъгъла на стаята. Дори отдалеч виждах, че лицето й сияе.
— Да?
— Ще ми направиш ли една услуга, докато приготвям вечерята?
— Разбира се. Имаш ли нужда от помощ в кухнята?
— Не. Оставил съм си престилката горе. Би ли ми я донесла? На леглото в някогашната ти стая е.