Когато пристигнеше всяка фотография, аз се опитвах да си спомня кога е направена. Отначало споменът ми беше като самата моментна снимка — мимолетен и изчерпан в себе си образ, но установих, че ако затворя очи и се концентрирам, времето започва да тече назад. И всеки път си спомням какво съм си мислел.
Това е другата част от албума. На страницата срещу всяка снимка съм написал какво си спомням за тези мигове, и по-конкретно какво си спомням за теб.
Наричам този албум «Нещата, които трябваше да ти кажа».
Някога ти дадох клетва на стълбите пред кметството, а сега, като твой съпруг вече трийсет години, ти давам втора: отсега нататък ще стана мъжа, който винаги е трябвало да бъда. Ще бъда по-романтичен съпруг и ще се възползвам максимално от годините, които ни остават заедно. И се надявам във всеки безценен миг да казвам или да правя нещо, което ще те убеждава, че никога не съм обичал никого, колкото обичам теб.
С цялата ми любов,
Вдигнах поглед, когато чух стъпките на Джейн. Стоеше горе на стълбите, а светлината от лампата в коридора зад нея скриваше чертите й. Ръката й посегна към перилата, когато заслиза надолу.
Светлината от свещите я озари на части: първо краката й, после талията и накрая лицето. Спря на средата, срещна погледа ми и дори отдалеч видях сълзите в очите й.
— Честита годишнина — отекна гласът ми в стаята. Без да откъсва очи от мен, тя слезе долу. Тръгна към мен с нежна усмивка и най-неочаквано разбрах какво трябва да направя.
Разтворих ръце и я притиснах към себе си. Тялото й беше топло и меко, влажната й буза се долепи до моята. Докато стояхме в къщата на Ной два дни преди трийсетата годишнина от сватбата си, аз я притиснах към себе си и с цялото си сърце пожелах времето да спре, сега и завинаги.
Дълго останахме прегърнати, докато накрая Джейн не се отпусна назад. Погледна ме, без да отдръпва ръцете си, обгърнали тялото ми. Бузите й бяха влажни и лъщяха на приглушената светлина.
— Благодаря ти — прошепна.
Лекичко я притиснах.
— Ела, искам да ти покажа нещо.
Поведох я през дневната към задната част на къщата. Бутнах вратата и излязох на верандата.
Луната светеше силно, но въпреки това различавах Млечния път над главите ни — беше като посипани скъпоценни камъни. Венера бе изгряла на южното небе. Беше станало малко по-хладно, а ветрецът ми донесе уханието на парфюма на Джейн.
— Реших, че можем да вечеряме тук, навън. А и не исках да разваляме масите вътре.
Тя ме хвана подръка и огледа масата пред нас.
— Всичко е прекрасно, Уилсън.
Отдръпнах се неохотно, за да запаля свещите, и посегнах към шампанското.
— Искаш ли да ти налея?
Отначало дори не бях сигурен дали ме е чула. Гледаше към реката и дрехата й леко потрепваше на вятъра.
— Да, с удоволствие.
Извадих бутилката от кофичката с лед, стиснах тапата и я завъртях. Изпука тихо. Напълних двете чаши, изчаках пяната да се уталожи и после ги долях. Джейн се приближи до мен.
— Откога планираш всичко това? — попита тя.
— От миналата година. Това беше най-малкото, което можех да направя, след като забравих предишната ни годишнина.
Тя поклати глава и обърна лицето ми към своето.
— Не можех да мечтая за нищо по-хубаво от това, което направи тази вечер. — Поколеба се. — Когато намерих албума, писмото и всички забележителни текстове, които си написал вътре… Никой не е правил за мен нещо толкова удивително.
Понечих отново да кажа, че това е най-малкото, което бих могъл да сторя, но тя ме прекъсна:
— Говоря сериозно. Дори не мога да изразя с думи колко много означава всичко това за мен. — После ми намигна хитро и докосна ревера ми. — Изглеждаш страхотно в смокинг.
Засмях се тихичко, усетих напрежението леко да се разсейва и поех ръцете й в своите.
— В този дух, никак не ми се иска да те оставя, обаче…
— Обаче какво?
— Трябва да проверя вечерята.
Тя кимна — чувствена, красива.
— Трябва ли ти помощ?
— Не, почти е готово.
— Тогава имаш ли нещо против да остана навън? Толкова е спокойно тук.
— Не, ни най-малко.
В кухнята видях, че аспержите, които бях приготвил на пара, са изстинали, затова ги подгрях. Сосът „Холандез“ леко се беше втвърдил, но го разбърках и всичко се оправи. Заех се с морския език — отворих фурната и го боднах с вилицата. Трябваха му още няколко минути.