Кимнах. Притеснявах се, че Джейн ще се разстрои, както стана, когато Ной помоли да се види с мен в болницата, но тя стисна ръката ми в знак на подкрепа и вдигна поглед към мен.
— Май е най-добре да отидеш да провериш как е.
— Май да.
— Аз ще те чакам тук с Кейт. Опитай да го накараш да хапне нещо.
— Добре.
Почуках два пъти на вратата на Ной и я открехнах.
— Ной? Аз съм, Уилсън. Може ли да вляза?
Той седеше на стола си до прозореца и не отговори. Изчаках малко, преди да вляза в стаята. На леглото видях поднос с недокосната храна, затворих вратата и скръстих ръце.
— Джейн и Кейт допуснаха, че с мен би разговарял.
Видях как раменете му се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух, после отново се отпуснаха. Бялата му коса се бе разчорлила върху плетената жилетка, а тялото му изглеждаше миниатюрно в люлеещия се стол.
— Те навън ли са в момента?
Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах.
— Да.
Не каза нищо повече. Мълчаливо прекосих стаята и седнах на леглото. Виждах напрегнатите бръчки по лицето му, макар да отказваше да говори.
— Бих искал да разбера какво се е случило — казах колебливо.
Брадичката му увисна, преди Ной отново да вдигне очи. Зарея поглед през прозореца.
— Няма я — каза. — Когато отидох тази сутрин, нея я нямаше.
Веднага разбрах за кого говори.
— Може да е била в другия край на езерото. Може би не е знаела, че си там — допуснах.
— Няма я — каза той с равен и безчувствен глас. — Усетих го още щом се събудих. Не ме питай как, просто го усетих. Усетих, че си е отишла, а докато вървях към езерото, чувството се усилваше все повече. Обаче не исках да повярвам и я виках цял час. Така и не се показа. — Той се намръщи, поизправи се на стола и продължи да се взира към езерото. — Накрая се отказах.
Навън езерото искреше на слънцето.
— Искаш ли да отида да проверя дали вече не е там?
— Няма я.
— Откъде знаеш?
— Просто знам. Както и сутринта знаех, че няма да е там.
Понечих да отговоря нещо, но се отказах. Нямаше смисъл да спорим. Ной вече беше решил. Освен това нещо вътре в мен ми подсказваше, че той има право.
— Тя ще се върне — постарах се да прозвуча убедително аз.
— Може би, а може би няма. Не съм сигурен.
— Ще й липсваш твърде много, за да стои далеч от теб.
— Тогава защо изобщо си отиде? — попита той. — Не разбирам.
Удари със здравата си ръка по ръкохватката на стола, после поклати глава.
— Как ми се иска да можеха да разберат.
— Кой?
— Децата ми. Медицинските сестри. Дори д-р Барнуел.
— Че Ели е лебедът ли?
Той за пръв път отмести поглед.
— Не. Че аз съм Ной. Че съм човекът, който винаги съм бил.
Не бях сигурен какво има предвид, но знаех достатъчно, за да замълча и да изчакам да ми обясни.
— Да ги беше видял днес. Всичките. Какво като не искам да разговарям с тях за това? Бездруго никой не ми вярва, а не исках да се мъча да ги убеждавам, че прекрасно съзнавам какво говоря. Просто щяха да спорят с мен, както правят винаги. Ами после, когато не си изядох обяда? Все едно се бях опитал да скоча от прозореца. Разстроен съм и имам всички основания за това. А когато съм разстроен, не се храня. През целия ми живот е било така, обаче сега те се държат, все едно започвам да превъртам. Кейт се опитваше да ме нахрани като бебе и се преструваше, че нищо не се е случило. Можеш ли да повярваш? После цъфнаха Дейвид и Джеф и обясниха подробно, че сигурно лебедът е отишъл да си търси храна, а съвсем забравиха, че аз го храня два пъти дневно. Явно никой от тях не дава пет пари какво може да й се е случило.
Докато се мъчех да проумея какво става, изведнъж си дадох сметка, че гневът на Ной се дължи на нещо повече от начина, по който реагират децата му.
— Какво те тревожи всъщност? — попитах го кротко. — Че са се държали, все едно лебедът не съществува? — Замълчах. — Винаги са смятали така и ти го знаеш. Никога досега не си допускал това да те разстрои.
— Те не дават и пет пари.
— Всъщност са много загрижени — възразих му.
Той упорито се извърна на другата страна.
— Просто не проумявам — повтори, — защо ще си тръгва?
И в този миг ме осени прозрението, че той не се сърди на децата си. Не се гневеше и задето лебедът е изчезнал. Не, ставаше дума за нещо по-дълбоко, за нещо, което не бях сигурен, че бе готов да признае и пред самия себе си.