— Вчера помолих една от сестрите да го опакова — каза и ни подаде пакета.
Беше малък и правоъгълен, увит в червена хартия, но още докато ни го даваше, знаех какво има вътре. Явно и Джейн знаеше, понеже никой от двама ни не посегна да го вземе.
— Моля ви — каза Ной.
Джейн се поколеба, преди да го приеме. Прокара ръка по хартията и вдигна очи.
— Но, татко…
— Отвори го — настоя той.
Тя дръпна панделката и хартията — веднага познах овехтялата книга. И малката дупка от куршум в горния десен ъгъл — куршума, предназначен за Ной през Втората световна война. Беше „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман — книгата, която му бях занесъл в болницата, книгата, без която не можех да си го представя.
— Честита годишнина — каза той.
Джейн държеше книгата така, сякаш се боеше да не я строши. Погледна първо мен, после баща си.
— Не можем да я приемем — изрече тихо и задавено, както се чувствах и аз.
— Напротив, можете.
— Но… защо?
Той впери поглед в нас.
— Знаеше ли, че я четях всеки ден, докато чаках майка ти? Когато тя замина през онова лято, когато бяхме още деца? Все едно четях поезия на нея. А после, след като се оженихме, й четях на верандата, точно както си представях, че ще правим. Сигурно през годините сме прочели всяко стихотворение хиляди пъти. Понякога, докато четях, поглеждах към майка ти и виждах как устните й се движат заедно с моите. Вече знаеше всички стихотворения наизуст.
Ной погледна през прозореца и аз долових, че отново мисли за лебеда.
— Вече не мога да чета — призна той. — Не различавам думите, но се тревожа, че никой след мен няма да чете тази книга. Не искам да се превърне в реликва, в нещо, което ще седи на лавицата като спомен за мен и Ели. Знам, ме не обичате Уитман колкото мен, но само вие от всичките ми деца сте чели книгата от кора до кора. Пък и кой знае, може отново да я прочетете.
Джейн сведе поглед към томчето.
— Ще я прочета — обеща тя.
— И аз — додадох.
— Знам — изгледа ни подред Ной. — Затова исках да я подаря и на двама ви.
След като се наобядва, Ной видимо се нуждаеше от почивка, затова двамата с Джейн се прибрахме у дома.
Ана и Кийт пристигнаха следобед, Лесли спря на алеята няколко минути по-късно и всички се събрахме в кухнята да си бъбрим като едно време. Споменахме новината за лебеда, но не се задържахме на темата. Вместо това с мисъл за предстоящия уикенд се натоварихме на две коли и се запътихме към къщата на Ной. Точно като Джейн предишната вечер Ана, Кийт и Лесли останаха смаяни. Цял час се разхождаха из градината и къщата със зяпнала уста, аз стоях до стълбите във всекидневната, а Джейн се приближи и застана до мен грейнала. Улови погледа ми, кимна към стълбите и ми намигна. Засмях се. Когато Лесли попита какво е толкова смешно, тя се направи на две и половина.
— Просто нещо между нас двамата с баща ви. Наша си шега.
На път за вкъщи минах през летището и взех Джоузеф. Той ме поздрави, както обикновено:
— Здрасти, тате! — И после въпреки всичко случващо се добави само: — Отслабнал си.
Натоварихме багажа му и отидохме в „Крийксайд“ да вземем Ной. Както винаги в мое присъствие, Джоузеф беше сдържан, но щом видя Ной, целият грейна. Ной също се зарадва, че и внукът му е дошъл. Седяха на задната седалка и разговаряха оживено, докато пътувахме към вкъщи, където ги нападнаха с прегръдки в мига, в който прекрачихме прага. След малко Ной седеше на канапето с Лесли от едната страна и Джоузеф от другата и си разказваха разни истории, а Ана и Джейн си бъбреха в кухнята. Неочаквано шумовете в къщата отново ми станаха познати и си казах, че така ще бъде винаги.
Вечерята беше съпроводена с бурен смях, докато Ана и Джейн разказваха за безумното търчане през седмицата, а към края на вечерта Ана ме изненада, като почука по чашата си с вилица.
Когато всички на масата притихнаха, тя каза:
— Искам да вдигна тост за мама и татко — вдигна чашата си тя. — Без вас двамата това нямаше да бъде възможно. Ще имам най-прекрасната сватба, която би могъл да желае човек.
Когато Ной се измори, го откарах обратно в „Крийксайд“. Коридорите бяха празни, докато го изпращах до стаята му.
— Отново ти благодаря за книгата — казах, спирайки на вратата му. — Не би могъл да ни направиш по-специален подарък.