Бракът му беше приключил преди пет години, но циникът би казал, че всъщност е свършил много преди това. През последните години от живота си Ели боледуваше от Алцхаймер и аз се бях убедил, че това е зла по своята същност болест. Тя бавно заличава всичко, което някога е представлявал човек. В крайна сметка какво сме ние без своите спомени, без мечтите си? Наблюдавах развитието на болестта като трагедия, която се разиграва пред очите ти на забавен каданс. За двама ни с Джейн беше трудно да посещаваме Ели: Джейн искаше да запомни майка си каквато е била, а аз не я притисках да ходи, понеже и за мен беше мъчително. На Ной обаче му беше най-тежко от всички.
Но това е друга история.
Излязох от стаята му и тръгнах към двора. Сутринта беше студена дори за есента. Листата лъщяха силно под полегатите лъчи на слънцето, а във въздуха се усещаше лекият мирис на дим. Помнех, че това беше любимият сезон на Ели, и усетих самотата на Ной, докато се приближавах към него. Както обикновено, хранеше лебеда. Оставих торбата с покупките на земята — три франзели „Уандър Бред“. Ной винаги ме караше да купувам едно и също, когато идвах да го виждам.
— Здравей, Ной — поздравих. Знам, че бих могъл да го наричам „татко“, както казваше Джейн на моя баща, но винаги съм се чувствал неловко с това обръщение, а и Ной явно нямаше нищо против.
Обърна глава, когато чу гласа ми.
— Здравей, Уилсън. Радвам се, че се отби.
Поставих ръка на рамото му.
— Добре ли си?
— Бил съм и по-добре — отговори той и додаде с немирна усмивка, — обаче можеше и да е по-зле.
Винаги разменяхме тези думи за поздрав. Той потупа пейката и аз се настаних до него. Загледах се към езерото. Накапалите листа приличат на калейдоскоп, докато се носят по повърхността на водата. Подобната на стъкло повърхност отразяваше безоблачното небе.
— Дойдох да те попитам нещо — казах.
— Какво? — Докато говореше, Ной отчупи залък хляб и го хвърли във водата. Лебедът стрелна клюна си към залъчето и после изпъна шия, за да преглътне.
— Става дума за Джейн — казах.
— Джейн — промърмори той. — Как е тя?
— Добре е — кимнах и се размърдах неловко. — Мисля, че ще намине по-късно. — Вярно беше. През последните няколко години го посещавахме често, понякога заедно, друг път поотделно. Питах се дали говорят за мен в мое отсъствие.
— А децата?
— И те са добре. Ани пише статии, а Джоузеф най-сетне си е намерил нов апартамент. В Куинс, струва ми се, но точно до метрото. Лесли заминава за уикенда на палатки в планината заедно с приятели. Взела си е блестящо изпитите.
Той кимна, без да откъсва поглед от лебеда.
— Голям късметлия си, Уилсън. Надявам се, разбираш какъв щастливец си, задето децата ти станаха такива чудесни млади хора.
— Разбирам — уверих го.
Замълчахме. Отблизо бръчките по лицето му приличаха по-скоро на пукнатини, виждах и как вените пулсират под изтънялата кожа на ръцете му. Зад нас дворът беше празен, мразовитият въздух бе принудил хората да останат вътре.
— Забравих за годишнината ни — казах.
— О!
— Двайсет и девет години — додадох.
— Хм.
Чувах как зад нас сухите листа шумолят, понесени от вятъра.
— Това ме тревожи — признах накрая.
Ной ме погледна. Отначало си помислих, че ще ме попита защо се тревожа, но той присви очи и се помъчи да разчете изражението ми. После се извърна и подхвърли още едно залъче на лебеда. Заговори тихо и меко — застаряващ баритон с мек южняшки акцент:
— Помниш ли, когато Ели се разболя? Когато й четях?
— Да — отговорих и усетих как споменът ме привлича. Той й четеше от една тетрадка, която беше изписал, преди да се преместят в „Крийксайд“. Тетрадката разказваше историята на любовта им и понякога, след като Ной й почетеше на глас, съзнанието на Ели за миг се проясняваше въпреки пораженията от болестта. Яснотата никога не траеше дълго — а с напредването на заболяването напълно изчезна — но докато той й четеше, състоянието й се подобри драстично и специалисти от Чапъл Хил идваха в „Крийксайд“ с надеждата да разберат на какво се дължи този факт. Несъмнено четенето от тази тетрадка понякога помагаше на Ели. Специалистите обаче така и не установиха защо.