Може би реакциите им имаха основание. За разлика от Ана напоследък те не бяха с нас често и несъмнено всеки от тях си спомняше как се бяхме държали последния път, когато са ни виждали заедно — всъщност, когато Джоузеф си беше у дома за Коледа, а тогава двамата с Джейн почти не си продумахме. И разбира се, той още си спомняше посещението й в Ню Йорк преди година.
Питах се дали Джейн е забелязала озадачените, внимателни погледи на децата. Дори да беше, не им обръщаше внимание. Вместо това отрупваше Джоузеф и Лесли с разкази са подготовката на сватбата, неспособна да скрие задоволството от това колко добре се бяха подредили нещата. Лесли задаваше стотици въпроси и едва не припадаше при всяко романтично откровение, а Джоузеф слушаше по-сдържано и мълчаливо. Ана се обаждаше от време на време, обикновено, за да отговори на някой въпрос. Седеше до мен на дивана и когато Джейн стана да напълни отново кафеварката, погледна към майка си през рамо. После стисна ръката ми и прошепна в ухото ми:
— Нямам търпение да дойде довечера.
Жените от семейството имаха записан час във фризьорския салон за един часа и на излизане си бъбреха като ученички. А що се отнася до мен, Джон Питърсън и Хенри Макдоналд бяха звъннали сутринта с молба да се срещнем в къщата на Ной. Питърсън искаше да провери как звучи пианото, а Макдоналд — да погледне кухнята и всичко останало, за да е сигурен, че вечерята ще мине по вода. И двамата обещаха, че посещението им ще бъде кратко, но аз ги уверих, че няма проблем. Така или иначе трябваше да мина през къщата — Лесли беше оставила нещо в багажника си.
Тъкмо тръгвах, когато чух Джоузеф да влиза в стаята зад мен.
— Ей, тате, нещо против да дойда с теб?
— Ни най-малко.
Докато пътувахме към къщата на Ной, Джоузеф зяпаше през прозореца и почти не продума. Не беше идвал тук от години и просто попиваше гледката, докато се движехме по оградения с дървета път. Животът в Ню Йорк, който той вече смяташе за свой дом, беше вълнуващ, но усещах, че е забравил колко прелестна е природата в провинцията.
Намалих, завих по алеята и паркирах на обичайното си място. Когато слязохме от колата, Джоузеф се загледа в къщата. Цялата грееше на силното лятно слънце. След броени часове Ана, Лесли и Джейн щяха да се качат горе и да започнат да се обличат за сватбата. Решихме шествието да тръгне от къщата. Вдигнах поглед към прозорците на втория етаж и се опитах да си представя онези последни мигове преди сватбата, когато всички гости щяха да седят по местата си и да чакат.
Излязох от унеса и видях, че Джоузеф се е запътил към шатрата. Вървеше с ръце в джобовете и обхождаше с поглед всичко. Пред тентата спря и погледна назад към мен в очакване да отида при него.
Мълчаливо обиколихме шатрата и розовата градина, после влязохме в къщата. Джоузеф не бе видимо развълнуван, но усещах, че е впечатлен, също като Лесли и Ана. В края на обиколката зададе няколко въпроса за организацията на всичко — кой, какво, как — но когато колата на кетъринга паркира отпред, вече мълчеше.
— Е, какво мислиш? — попитах.
Той не отговори веднага, но лека усмивка разтегли устните му, докато оглеждаше къщата и двора.
— Честно казано, не мога да повярвам, че си успял да постигнеш всичко това — призна той.
Проследих погледа му и си припомних как беше изглеждала къщата само допреди няколко дни.
— Хубаво е, нали? — попитах разсеяно.
Джоузеф поклати глава, като чу отговора ми:
— Не говорех за тук — посочи той околността, — говорех за мама. — Замълча, за да се увери, че е привлякъл вниманието ми. — Когато дойде миналата година, беше ужасно разстроена, не съм я виждал такава. Слезе от самолета разплакана, знаеше ли това?
Изражението ми отговори вместо мен.
Той пъхна ръце в джобовете си и забоде поглед в земята, за да не среща очите ми.
— Каза, че не искала да я виждаш такава, затова се стараела да се държи, но по време на полета… явно не е издържала повече. — Той се поколеба. — Представи си, стоя на летището и чакам да посрещна майка си, а тя слиза от самолета с вид на човек, който идва от погребение. Знам, че в работата си всекидневно се сблъсквам със скръбта, но когато става дума за собствената ми майка…
Той замълча, а аз реших, че е най-добре да замълча.
— Първата нощ ме държа буден до късно. Не спираше да говори и плачеше заради онова, което се случва помежду ви. Признавам, че ти бях много ядосан. Не само задето си забравил за годишнината, а за всичко. Все едно винаги си гледал на семейството ни като на удобство, което околните очакват от теб да поддържаш, но на теб никога не ти се е искало да вършиш нужното. Накрая й казах, че ако след толкова много години все още е нещастна, може би ще й е по-добре сама.