— Знаеш ли защо го направих? — попита той.
Скръстих ръце в скута си.
— Да, струва ми се. Така й помагаше. И защото тя те беше накарала да й обещаеш, че ще го правиш.
— Да, така е. — Той замълча и долових хрипливото му дишане — като въздух, който минава през стар акордеон.
— Но това не беше единствената причина. Направих го и за себе си. Много хора не го разбираха.
Замълча, но знаех, че не е приключил, затова не казах нищо. Насред мълчанието ни лебедът престана да обикаля в кръг и се приближи. Целият беше с цвета на слонова кост, с изключение на черно петънце колкото сребърен долар на гърдите. Сякаш се поколеба на място, когато Ной продължи:
— Знаеш ли какво си спомням най-вече от хубавите ни дни? — попита той.
Знаех, че има предвид редките моменти, когато Ели го познаваше.
— Не — отговорих.
— Влюбването. Ето това си спомням. В хубавите й дни сякаш историята ни започваше отново. — Усмихна се. — Това имам предвид, когато твърдя, че го направих заради себе си. Всеки път, когато й четях, все едно я ухажвах, защото понякога, само понякога, тя отново се влюбваше в мен точно както се влюби много отдавна. А влюбването е най-прекрасното усещане на света. Колко хора получават този шанс — човекът, когото обичаш, да се влюбва в теб отново и отново?
Ной явно не очакваше отговор, затова замълчах.
Вместо това през следващия един час разговаряхме за децата и за неговото здраве. Повече не продумах за Джейн или за Ели. След като си тръгнах обаче, размишлявах над посещението си. Въпреки тревогите на лекарите умът на Ной беше остър, както обикновено. Дадох си сметка, че не само е знаел, че ще го посетя, но и е допускал каква ще бъде причината за посещението ми. И по-типичния за южняците начин отговори на въпроса ми, без дори да се наложи да го попитам директно.
Тогава разбрах какво трябва да направя.
Втора глава
Трябваше отново да ухажвам съпругата си.
Звучи простичко, нали? Какво по-лесно? В крайна сметка положението ни имаше и своите предимства. Първо, с Джейн живеехме заедно и след три десетилетия брак нямаше да бъде така, все едно започваме отначало. Можехме да прескочим разказите за семейната си история, смешните анекдоти от детството, въпросите кой с какво се занимава и дали целите ни са съвместими. Нещо повече, изненадите, които хората обикновено крият на ранните етапи от връзките си, при нас отдавна бяха излезли на бял свят. Съпругата ми например вече знаеше, че хъркам, затова нямаше причина да крия от нея такова нещо. Аз пък я бях виждал болна от грип и за мен нямаше никакво значение как изглежда косата й, щом стане сутрин.
Предвид тези практични обстоятелства, допусках, че ще ми е относително лесно да спечеля отново любовта й. Просто трябваше да се постарая да пресъздам онова, което имахме през първите си години заедно — както Ной направи за Ели, докато й четеше. Само че като се позамислих, си дадох сметка, че никога не съм разбирал какво изобщо харесва тя у мен. Смятам се за отговорен човек, но това не е черта, която допадаше на жените в онези времена. В крайна сметка бях от поколението на бейби бума, на нехайните и егоцентричните.
За пръв път видях Джейн през 1971 г. Бях на двайсет и четири, във втори курс право в университета Дюк, и повечето хора ме смятаха за сериозен студент, макар и само второкурсник. Нито един от съквартирантите ми не се задържаше повече от един семестър, понеже често учех до късно вечер и лампата светеше. За повечето от бившите ми състуденти колежът явно беше поредица от уикенди с досадни учебни занятия между тях, докато аз го възприемах като подготовка за бъдещето.
Признавам, че бях сериозен младеж, обаче Джейн първа ме нарече стеснителен. Срещнахме се една събота сутрин в кафене в центъра на града. Беше в началото на ноември и поради задълженията ми към „Ло Ривю“ не ми беше лесно да съм в крак с учебните занятия. Притеснен, да не би да изостана, отидох с колата в едно кафене с надеждата да намеря място, където да уча, без да ме познават или да ме прекъсват.
Джейн се приближи до масата и взе поръчката ми — досега си спомням този момент много живо. Беше вързала тъмната си коса на конска опашка и шоколадовите очи изпъкваха на фона на леко мургавата й кожа. Носеше тъмносиня престилка върху небесносиня рокля, впечатли ме непосредствената й усмивка — сякаш беше доволна, че бях избрал да седна в нейния сектор. Попита ме какво ще поръчам с провлечения южняшки говор, типичен за Северна Каролина.