— Вероятно тъкмо това му се е случило. Започнах да пиша най-вече защото се надявах всичко да се промени и исках да опиша нещата точно такива, каквито са. Само малко от тях, разбира се. Малко от малкото мои неща. Бих писал денонощно, цял живот, ако имах надежда, че ще успея да претворя повече от малко. Но това не е възможно и аз винаги съм го знаел. Ако не възнамерявате да му се обадите, искам да се поразходя.
— Къде?
— До Бауъри.1
— Бауъри?
— Да, една хубава дълга разходка. Винаги ходя там поне веднъж, когато дойда в Ню Йорк.
— Бауъри не е ли на три-четири мили оттук?
— На четири-пет, доколкото знам.
— Ще му се обадя. Хвани бика за рогата. Знам, че той иска да се запознае с вас каквото и да му струва това, но същевременно разчита на мен, убеден е, че ще ви накарам да сключите сделка.
— Писах му, че едва ли ще можем да се споразумеем.
— Защо?
— Може би не ми харесва начина му на изразяване.
— Това какво общо има? Нали ви плаща?
— Не постъпвам на служба. Може би не харесвам и начина му на мислене.
— Нали не сте дошли в Ню Йорк да кажете на този човек, че не искате да се споразумеете?
— Дойдох в Ню Йорк, защото той ми прати чек за хиляда долара, без допълнителни условия. Дойдох да се срещна с него, да го изслушам, да прегледам договора.
— Какъв договор искате?
— Какъв договор иска той? Това е негова идея, не моя. Трябва само да напише условията по споразумението. А пък аз трябва само да ги прочета внимателно и да кажа да или не. Споменах за това съвсем ясно в писмото си.
— А пиесата?
— Какво за пиесата?
— Що за пиеса ще бъде?
— Ако договорът ме устройва и го подпиша, ще бъде пиеса, която аз ще напиша.
— Да, но каква ще бъде?
— Пиесата не е написана. Ще знаем каква ще бъде, когато бъде написана.
— Той иска да напишете пиеса, която да прилича на една от пиесите на Шоу. Забравих на коя точно, обаче според него вие сте единственият драматург в света, който може да напише такава пиеса.
— Не пиша пиеси, подобни на пиесите, написани някога от някой друг. Пиша пиеси и нищо повече.
— Имате ли идея за пиесата?
— Не ми трябва идея. За петнайсет години съм написал поне по една пиеса годишно. Не съм спечелил и едно пени от тях. Вие сте намерил този човек при „Дън и Брадстрийт“ и той има много пари. Иска да напиша пиеса. Иска да направя нещо за него, за пари, нещо, което и без това правя без пари. Аз не го питам как смята да спечели следващия си милион. Не го питам нищо. Докато вие не ми се обадихте, телеграфирахте и писахте и докато той не ми се обади и телеграфира, аз дори не знаех, че има такъв човек. Сега се оказва, че има, и по някаква причина той иска да напиша пиеса. Единственото, което трябва да направи, е да ми покаже договора.
— Ами ако не харесате договора?
— Няма да го подпиша.
— Ще ми кажете ли какво не ви харесва в него?
— Да, ако не се налага да обяснявам твърде дълго.
— Йеп, можете ли да ми поясните какъв договор ще подпишете?
— Разбира се. Ако в договора пише просто и ясно, и е добре пресметнато, че аз ще имам поне такава част от печалбата от пиесата, каквато има той, ще го подпиша.
— Ами рискът, който той поема, като инвестира сто хиляди долара или дори повече в поставянето на пиесата?
— Аз не искам от него да поема този риск.
— Искате половината от печалбата?
— След като си възвърне инвестицията. Дотогава няма да поискам нищо друго, освен писателския хонорар. Петнайсет процента от общите касови постъпления.
— Петнайсет? Само Шоу получава петнайсет.
— Шоу е покойник. Той остави състояние, което спечели изцяло с писане.
Агентът огледа фоайето, самотно седящите старци.
— Йеп, можете ли да си позволите да поставите такива условия?
— Не мога да си позволя да приема никакви други условия. Обадете се на този човек.
— Добре, щом искате, но се надявах, че двамата можем да се опознаем малко по-добре.
— Ние се опознаваме.
Агентът стана и отиде на рецепцията. Попита Валенсия къде са телефоните, Валенсия му посочи и агентът тръгна по малкия коридор, по който се излизаше на Петдесет и седма улица. Там, до голямата зала за приеми и четене на лекции, той откри шестте телефонни кабини една до друга.