Най-накрая се стигна до причината, поради която се бе обадил на Джак.
Пералнята му от години се изпозвала за разменен пункт между местната банда и някакви наркопласьори от Пхном Пен. Уговорката била проста. „вносителите“ оставяли пакет камбоджанска кафява8 в дадена сутрин; същия следобед я прибирал някой от местните италиански типове и на нейно място оставял плик с пари. Никой не би заподозрял, че става нещо необичайно. Клиентите на пералнята представлявали цялата етническата гама на района — бели, черни, жълти и всички междинни; лошите влизали с купчина мръсни дрехи и излизали с пакети, увити с кафява хартия, като всички останали.
— Как се забърка в това? — попита Джак.
— Господин Тони — каза Трам, палейки още една цигара.
Звучеше като някакъв фризьор.
— Господин Тони кой?
— Кампизи.
— Тони Кампизи? — Това определено не бе фризьор.
Трам кимна.
— Да, да. Много добре познавал племенник Патси на господин Тони в Куанг Нгай. Там наричали него „Дебелак“. Бил с Патси, когато умрял. Викнал лекар за него, но твърде късно.
Джак бе чувал за Тони „Топа“ Кампизи. Кой не беше? Важна клечка от наркопласьорския клон на фамилията Гамбино. Трам продължи разказа си за това, че онзи „Дебелак“ Паскуале бил един от любимите племенници на Тони. Тони научил за приятелството на Трам с Патси и му помогнал да влезе в Щатите, след като САЩ се изтеглили от Нам. Тони дори го набутал в перачния бизнес.
Но всичко си имало цена. Ъхъ.
— Значи той те уреди в бизнеса и използва мястото ти като разменен пункт.
— Да. Обещал прави това за него.
— Изглежда дребна работа за тип като Кампизи.
— Господин Тони има много такива места. Не слага всички яйца в една кошница, така казва.
Хитро. Ако наркоманите нападнат пункта, никога не успяват да награбят много и това не се отразява на потока през останалите пунктове из целия град. Кампизи бе изпипал всичко. Най-вероятно затова рядко бе виждал залата на федералния съд отвътре.
— Е, и какъв е проблемът?
Трам потрепера:
— Господин Тони мъртъв.
Така. Фамилията Гамбино доста се бе разединила след смъртта на стария Карло и потоп от федерални обвинителни актове. А Тони „Топа“ Кампизи бе рухнал под натиска на Голямото казино на белия дроб миналото лято.
— Не ти ли харесва новия?
— Не харесва дрога. Лоша.
— Тогава защо си действал като посредник за Кампизи?
— Обещал.
Втренченият взор на Джак за момент прикова този на Трам. Кафевите очи му отвърнаха с кротък поглед. Не му бяха нужни повече обяснения от това.
— Така. Каква е настоящата обстановка?
Обстановката бе тази, че мъжагата, който бе създал разменните пунктове за Кампизи през всичките тези години, сега самият той командваше тази част от операцията. Трам се бе опитал да му обясни, че сделката вече не важи — „Господин Тони мъртъв… обещание мъртво.“, както го прдстави Трам. Но Алдо Д’Амико не искал и да чуе. Лично посетил Трам оня ден. Резултатът бе поломеното му лице.
— Намотал те е около себе си?
Кимване.
— Той обича това.
Джак добре познаваше тоя тип хора — можеш да ги махнеш от улицата, но не можеш да махнеш улицата от тях.
Очевидно Трам не можеше да отиде в полицията или в Отдела за борба с наркотиците и да им разкаже за Алдо. Трябваше му неофициална помощ.
— Значи искаш да го разкарам.
Още едно кимване.
— Чувал, че ти можеш.
— Може би. Нямаш ли приятели виетнамци, които да ти помогнат.
— Господин Алдо разбере, че съм аз. Счупи мой магазин, нарани мое семейство.
А Джак много добре си го представяше. Райливците и Д’Амиковците… чисто и просто хулигани.. Единствената разлика помежду им бе големината на банковите им сметки. И мащаба на тяхната организация.
Последното доста притесняваше Джак. Не искаше да се забърква в разни въргали с банда. Но не искаше да връща клиент, само защото лошите са много силни. А сега предстоеше най-трудното, заедно с подхода към случая.
— Знаеш ли тарифата ми?
— Спестявах.
— Чудесно — Джак имаше чувството, че ще поработи здраво за всяко пени от тази поръчка.
В кафевите очи блесна надежда.
— Ще помогнеш?