— Направих се, обаче номерът не мина.
— Защо не му тегли една майна?
— Теглих му — въздъхна Левинсън. — Джак… той започна да ми реже пръстите на краката.
Джак загуби ума и дума:
— Той какво?
— Пръстите ми! — Левинсън посочи бинтования си ляв крак. Завърза ме и ми отряза шибаното кутре! И щеше да отреже още един и още един, и да продължи, докато не му казах как да те намери!
Джак почувства как челюстта му се стяга.
— Исусе!
— Така че му разказах всичко, което знам, Джак. Което не е много. Дадох му телефона от Белите страници10 и му казах, че сме се срещнали при Джулио. Не знаех нищо друго, така че не бих и могъл да му кажа повече. Той не ми повярва, така че отряза следващия.
— Отрязал ти е два пръста? — Джак усети червата му да се присвиват.
— С голям, лъскав сатър. Искаш ли да видиш?
— Не, по дяволите. — Той се отърси от желанието да повърне. — Мислех, че Кирлът си пази ръцете чисти. Не ми приличаше на човек, който би се забъркал с подобни неща.
— Може и да е бил такъв, но сега вече не е. Той е изперкал, Джак. И иска да ти го върне тъпкано. Каза, че ще те превърне в нищожество и после ще те бастиса. И предполагам, че вече е опитал, иначе нямаше да си тук.
Джак се замисли за изстрела през хотелския прозорец и падащата торба с цемент.
— Да бе. На два пъти.
— Съжалявам, Джак, но наистина болеше.
— Божичко, Том. Не го мисли. Имам предвид, пръстите ти… по дяволите!
Каза му, че ще се погрижи за всичко и го остави. Докато се отдалечаваше, се замисли, колко ли пръста би жертвал той за Левинсън.
Реши, че може да си живее живота и без да разбере отговора.
Веднага щом колата спря пред пералнята, Алдо посегна към дръжката на вратата. Почувства как Джоуи го сграбчва за ръката.
— Мистър Ди. Нека аз да вляза. Вие останете тук.
Алдо отръска ръката му от себе си:
— Знам откъде идваш, Джоуи, но престани да ми го навираш в лицето.
Джоуи вдигна ръце и сви рамене.
— Ай11 Вие сте шефът. И все пак си мисля, че не е редно, ако разбирате какво имам предвид.
Джоуи беше момче на място. Алдо разбираше как се чувства: като шофьор и бодигард на Алдо Д’Амико той бе онзи, който трябва да върши черната работа. И според Алдо Джоуи можеше да се справи с по-голяма част от нея. Но не с всичко. Алдо нямаше намерение да се крие в сенките през цялото време като Тони С. По дяволите, по време на своето царуване Тони можеше да се разхожда в райони като този и едва ли някой щеше да го познае. За тези хора той бе просто още един пейзан. Е, Алдо не смяташе да се придържа към подобна практика. Всички щяха да знаят кой е. И когато минаваше оттук отвсякъде щеше се чува: „Добро утро, господин Амико!“, „Искате ли една от тези чудесни ябълки, господин Амико?“, „Седнете да пийнете едно кафе, господин Амико!“, „Заповядайте, влезте, господин Амико!“. Хората щяха го познават, да се отнасят с уважение към него. Вече заслужаваше поне малко респект, дяволите да го вземат. Следващия месец щеше да стане на четирийсет и пет. Бе вършил мръсната работа на Тони „Топа“ цяла вечност. Знаеше всички тънкости по операцията. А сега беше негова. И всички трябваше да са наясно.
— Това е моя работа, така както беше и довчера. — каза на Джоуи. — Както вече отбелязах: мисля, че в някои неща човек трябва да вложи нещо от себе си.
Това, което не беше казал на Джоуи бе, че той обичаше черната работа. Това бе единственият недостатък на издигането в организацията — никога не ти се предоставя възможност лично да се разправяш с отрепки като оня жълтур — собственика на пералнята. Докато Тони С. водеше парада, дребното виетнамско копеле не смееше да гъкне, но веднага след като той се помина, жълтурът започна да си въобразява, че ще стане независим при новия шеф. Не на мене тия, скъпа. Не и когато новият шеф е Алдо Д’Амико.
Надяваше се жълтурът да му вкара още простотии за това, че пералнята му повече няма да се използва за разменен пункт. Каквото и да е, само да му даде повод да го обработи като оня ден.
— Добре — каза Джоуи, тръскайки разочаровано глава, — обаче ще вляза, за да ти пазя гърба. За всеки случай.
— Давай, Джоуи. Можеш да носиш прането.
Алдо се засмя и Джоуи се засмя заедно с него.
Джак пристигна в пералнята на Трам с няколко мръсни ризи към три и половина. Обут с дънки, изстрадало военно яке и бейзболна шапка, ниско нахлупена над челото му, в момента седеше на един от трите стола и четеше „Дъ Поуст“, докато Трам прекарваше ризите през машината. Пералнята бе колкото кибритена кутия, но вероятно малкия човечец влагаше всичко от себе си и единствения си здрав крак, за да плаща наема. Обслужването й изискваше един човек, с изключение на малкото работа зад тезгяха, която се вършеше от някое хлапе след училище, което Трам винаги изпращаше да разнася поръчки, когато се очакваше доставка или размяна.