— Джак, това ти ли си? — се чу детски глас иззад вратата.
Той отдръпна палеца си и се захили в закривеното стъкло:
— Та даааа!
Чу се шум от резе, вратата се отвори с размах и изведнъж в прегръдките му се оказа едно слабичко седемгодишно момиченце. Бе с дълга тъмна коса, сини очи и ослепителна усмивка.
— Джак! К’во си ми донесъл?
Той посочи джобчето на износеното яке. Вики бръкна вътре и извади комплект карти от дъвки.
— Карти с футболисти! Изискано! Дали в тези има някой от „Джетс“?
— Има само един начин да разбереш.
Той я внесе вътре и я остави на земята. Заключи варатата зад себе си, докато тя се туткаше с обвивката.
— Джак! — каза тя, а гласът й бе притихнал от почуда. — Те всичките са от „Джетс“! Целия отбор на „Джетс“! О, толкова е изискано!
Джиа пристъпи в дневната.
— Единствената осемгодишна в Ню Йорк, която казва „изискано“. Чудя се откъде ли го е научила?
Тя го целуна лекичко и той плъзна ръка около кръста й, придърпвайки я близо до себе си.
Тя имаше нещо общо със сините очи и лъчезарната усмивка на дъщеря си, но косата й беше руса. Според Джак придаваше блясък на цялата стая.
— За теб не знам — каза той, — но мисля, че е доста изискано да се сдобиеш с пет — пет — члена на любимия ти отбор в едно-единствено пакетче дъвки. Не познавам никой друг, който да е такъв късметлия.
Джак бе преровил една дузина комплекти с карти, преди да се сдобие с тези петимата от „Джетс“, после ги бе поставил заедно в отделна опаковка и бе залепил картончетата обратно по местата им. Вики се бе вманиачила по „Джетс“, просто защото харесваше зелено-белите им екипи. Което, преди да паднат от „Парсълс“, си бе толкова добра причина, колкото всяка друга, за да си фен на „Джетс“.
— Почнахте ли с вечерята? — попита той.
Джиа поклати глава.
— Тъкмо я приготвям. Защо?
— Трябва да проверя едно нещо. Има няколко други, които трябва да свърша довечера.
Тя се намръщи.
— Нищо опасно, надявам се.
— Ъ-ъ.
— Винаги така казваш.
— Ами да. Искам да кажа, че след като миналата година оцелях след сините злобари, всичко останало е просто като фасул.
— Не ми споменавай дори! — Джиа потрепери и го прегърна. — Обещай, че ще ми се обадиш, когато се прибереш!
— Да, мамо.
— Не се шегувам. Трвожа се за теб.
— Ти си ми просто слънчице.
Тя се отдръпна от прегръдката му и вдигна тънка картонена кутия от дивана. На единия й край пишеше „Ленд’с Енд“.
— Поръчката ти пристигна днес.
— Изискано — Измъкна от кутията едно яркочервено яке с морскосиня подплата. Съблече старото и го изпробва. — Перфектно. Как изглеждам?
— Като всеки трети в Манхатън — каза Джиа.
— Чудесно!
— Трябва ти само тениска с надпис „Хард Рок Кафе“ и картинката ще е пълна.
Джак доста се стараеше да бъде обикновен, неразличим от останалите, просто още едно лице в тълпата. За да поддържа това положение на нещата, бе принуден да се съобразява с това, което се носи от тълпата. Тъй като нямаше кредитна карта, Джиа бе поръчала якето с нейната.
— Най-добре да изключа фурната — каза тя.
— Утре аз черпя. Китайско. За по-сигурно.
— Разбира се — каза тя. — Ще го повярвам, като го помириша.
Джак седеше там, сред миниатюрната дневна, гледаше как Вики подрежда картите с футболисти, слушаше Джиа как шета из кухнята на фона на жуженето на „Новини по очевидци“, потапяйки се в громоленето и топуркането, и шумовете, и тишината на дома. Усещането за домашен уют в този малък апартамент — искаше му се да е негово. Но изглеждаше така непостижимо. Можеше да дойде и да постои, и да се сгрее на огъня, но не можеше да остане. Колкото и да му се искаше, не можеше да го събере и да го отнесе със себе си.
Проблемът се състоеше в работата му. Никога не бе предлагал на Джиа да се омъжи за него, защото знаеше, че отговорът ще бъде „не“. Заради начина, по който си изкарваше прехраната. И той не би й предложил поради същата причина. Заради начина, по който си изкарваше прехраната. Женитбата би го направила уязвим. Не би могъл да изложи Джиа и Вики на такъв риск. Първо ще трябва да се пенсионира. Но все още нямаше и четирийсет. Освен да полудее, какво друго щеше да прави следващите трийсет или четирийсет години?
Да стане съвестен гражданин? Да се хване на дневна работа? Как би го направил? Как би обяснил, че никъде досега не са отбелязвани данни за съществуването му? Без история за предишна професия, без социална сигуровка, без папка в 1040-те. Данъчните щяха да се поинтересуват дали не е нелегален емигрант или бежанец от Гулаг, или нещо такова. И ако се окаже, че не е, щяха да задават много въпроси, на които той не искаше да отговоря.