— Трудно е да се прецени. Връзката беше лоша.
— Ти какво каза?
— Съгласих се, но си помислих, че е някакъв номер, защото не съвпадаше с това, което се бяхме уговорили по-рано. В защото каза, че ще носиш скиорска шапка като снощи. И това звучеше като номер.
— Браво, човече! Оценявам, че се обади. Набери ме пак, ако ти звънне някой, който се представя за мен.
— Дадено.
Джак затвори. Вместо да си повика такси за предградията, той се шмугна в една кръчма и си поръча кана амстердамско.
Ставаше все по-любопитен.
Кирлът като че ли бе по-заинтересован да го провали, отколкото да го претрепе — поне тази нощ. Отново си припомни думите на Том Левинсън: „Ще те превърне в нищожество и тогава ще те бастиса.“
Значи така. Още един фрагмент си застана на мястото. Торбата с цемент не го уцели. Това добре — не можеш да очакваш да си особено точен срещу движеща се мишена с подобен тежък и нвудобен предмет. Но стрелецът в „Щастливия хотел“ имаше оптичен прицел. Джак бе неподвижен като на стрелбище. Онзи тип не би трябвало да пропусне целта. Освен, ако не го е направил нарочно. Така трябва да е било. Кирлът се опитваше да си играе интелигентни игрички с него, да го изкара от равновесие, докато не му се предостави възможност да го унижи, да го изложи, да го направи посмешище. Искаше равностойно отмъщение, предил да го убие. Да го издъни откъм приходите му си бе едно добро начало.
Освен, че беше бесен, на Джак започна да му става и забавно.
„Играе собствените ми игри срещу мен.“
Но няма да е за дълго. Тоя Джак е старо куче. Това бе неговата игра. Тай бе измислил правилата и проклет да бъде, ако се остави да бъде надигран от Кирлът. Най-лесното бе да се изправи срешу него в онази стара съборетина и да обяви края на тазвечерното шоу.
Просто, пряко, ефективно, но лишено от стил. Трябваше да измисли нещо изискано за целта. А защо не и едно майсторско изпълнение.
И докато надигаше чашата си, за да пресуши последните унции бира, вече бе наясно с плана.
Райли чакаше реда си край билярдната маса. Нещо не му се играеше. Джери и Рийс бяха мъртви и всички бяха подтиснати и нервни. Всичко, за което говореха от снощи, бе как да намерят оня тип с тиквата на главата. Единственото, на което се смяха за целия ден бе, когато разбраха, че истинското име на Рийс било Морийс.
В този момент Гюс се провикна от бара. Държеше телефонната слушалка във въздуха.
— Йо! Райли! Тебе търсят!
— Амиии? Кой?
— Каза да ти предам, че Тиквената глава се обажда.
Райли едва не се преби в щеката в бързината да се добере до телефона. Чийкс и останалите му дишаха във врата.
— Ще те открием, шибаняк! — каза той, веднага щом постави слушалката до устата си.
— Не се и съмнявам — каза гласът в другия край на линията. — Защото ще ти кажа, къде се намирам. Трябва да се срещнем. Довечера. Изгуби двама, а аз едвам оцелях последия път, като се счепкахме. Какво ще кажеш да сключим примирие? Може да измислим начин да си разделим територията, така че и двамата да сме на кяр.
Райли мълчеше, докато полагаше усилия да остане спокоен. Тоя шибаняк беше побъркан. Примирие? След това, дето го забърка снощи?
— Разбира се — успя да каже. — Може да поговорим.
— Добре. Само ти и аз.
— Добре — Дааааа бе. — Къде?
— Старата къща, в която бяхме снощи — до „Хайуотър“. В десет и трийсет, става ли?
Райли си погледна часовника. Това му осигуряваше преднина от час и половина. Предостатъчно.
— Готово.
— Добре. И помни, Райли: Идваш сам или примирието се отменя.
— Добре де.
Той затвори и се обърна към изстрадалите си хора. Не бяха много във форма, Рейф, Тони и Чийкс — превързани, а ръката на Чийкс — напълно безполезна. Не бе за вярване, че един-единствен човек е причинил всичко това. Само че тоя беше гаден тип, с пълна торба с изненади. Така че този път нямаше да поемат никакви рискове. Никакви приказки. Никакви сделки. Никакво помайване. Никакво отлагане. Довечера щяха да се нахвърлят върху него с всичко, с което разполагаха.
— Това наистина ли беше той? — попита Чийкс.
— Дааа — каза Райли, като се усмихваше. — И нощес ще си имаме пай от тиква.
— Алдо, този човек настоява да говори с теб!
Алдо Д’Амико изгледа стръвнишки жена си и махна торбичката с лед от лицето си. Имаше жестоко главоболие от натъртванията и шевовете по скалпа. Носът му направо го съсипваше. Счупен на две места. Така бе оттекъл, че гласът му звучеше все едно, че е сериозно настинал.
За стотен път се чудеше, кой бе оня келеш в пералнята. Дали жълтурът му бе устроил това? На Алдо му се искаше да е така, но просто не се връзваше. Ако му беше подготвил нещо, в пералнята щеше да има цяла жълтуреста армия, а не само някакъв си бял. Само че, Исусе, как се движеше тоя тип! Бързо. Като втечнена светкавица. Един в носа и ритник и Джоуи беше на земята, и после му се нахвърли на него, и го направи луд в лицето. Не. Не беше нагласено. Просто някакъв надрусан келеш. Но това нямаше да го накара да приеме нещата по-леко.