— Казах ти, Мария, никакви обаждания!
Не беше ли достатъчно, че целият град му се смееше, задето е такъв гавоне, да позволи на господин никой да го прецака и да му открадне колата, и още по-лошо — неговите топки се грееха на шиша заради липсващите пари и дрога, ами и Мария не можеше да спазва една проста заповед. Не трябваше да се прибира в къщи. По-добре да се бе завлякъл в таванчето на Франи на Грийн Стрийт. Франи правеше каквото й наредят. Тя бе хиляда пъти по-стока. Плащаше й наема.
— Но той казва, че има информация за колата ти.
Ръката на Алдо се изстреля напред.
— Дай ми това! Ало!
— Господин Д’Амико, сър — каза един много почтителен глас в другия край на телефонната линия. — Много съжалявам за това, което се случи днес в пералнята. Ако знаех, че е някой с вашето положение, нямаше да правя проблеми. Но не знаех, нали разбирате, а пък имам ужасен нрав, така че искам да се извиня…
— Къде е колата? — тихо попита Алдо.
— На сигурно място е и искам да ви я върна, заедно с парите, които взех и, ъъ, другото пране и, ъъ, нещата от багажника, ако разбирате какво имам предвид, а мисля, че разбирате.
Този дребен боклук се бе уплашил. Добре. Достатъчно се бе уплашил, че да иска да върне всичко. Още по-добре. Алдо възъдъхна с облекчение.
— Къде е?
— В момента съм в нея. Говоря от телефона вътре. Но ще я оставя някъде и ще ви кажа къде можете да си я намерите.
— Да не си посмял! — каза бързо Алдо.
Умът му трескаво препускаше. Да си върне колата бе приоритет номер едно, но искаше също така да спипа келеша. Ако не изравни резултата, ще мине още бая време, преди да може да мине по улицата с вдигната глава.
— Няма да я оставяш никъде! Някой може да я гепи, преди да стигна до там, и това ще се пише на твоята сметка! Ще се срещнем…
— А не! Нямам намерение да бъда направен на решето!
„Напротив, ще бъдеш“, си помисли Алдо, спомняйки си как тоя келеш насочи „Магнума“ на Джоуи в лицето му.
— Ей, не се притеснявай за това — каза меко Алдо. — Вече се извини и връщаш колата. Бе случайно. Ще приемем, че сме квит. И като стана на въпрос, хареса ми как се движиш. Джоуи изглеждаше като на забавен кадър в сравнение с теб. Всъщност, ти ми направи услуга. Показа ми колко ми е зле охраната.
— Наистина ли?
— Дааа. Някой като теб ми свършил работа. Какво ще кажеш да заместиш Джоуи?
— Имате предвид да ви стана бодигард? Не знам, господин Д’Амико.
— Помисли си. Ще поговорим, като се видим довечера. Къде ще се срещнем?
— Амиии, какво ще кажете за „Закусвалнята Хайуотър“. Тя е долу по…
— Знам къде е.
— Ами, значи, точно до нея има една стара изоставена сграда. Какво ще кажете да се срещнем там?
— Чудесно. Кога?
— В десет и трийсет.
— Това е доста скоро…
— Знам. Но така ще се чувствам в по-голяма безопасност.
— Ей, не се притеснявай! Когато Алдо Д’Амико ти даде думата си, можеш да отидеш и в банката с нея!
А аз ти обещавам, келеш такъв, че си вече мъртъв!
— Ами, значи, за всеки случай, ако се разминем нещо, аз ще съм със скиорска маска. Мисля, че не успяхте да ме огледате особено добре в пералнята, така че не държа да го направите сега.
— Твоя си работа. Ще се видим в десет и трийсет.
Той затвори и повика жена си.
— Мария! Свържи се с Джоуи. Кажи му да се довлече тук незабавно!
Алдо отиде до чекмеджето на бюрото си и извади малкия автоматичен „Дженингс 22“. Пртегли го в ръката си. Малък, лек и зареден със силно подвижни, от далекобойните. Вършеше работа при близки разстояния. А Алдо възнамеряваше да е наистина близо, когато реши да използва това чудо.
Малко преди десет, Джак се покачи на покрива на „Закусвалня Хайуотър“ и седна с лице към старата сграда на Бордън. Забеляза Райли и петима от хората му — цялата тайфа — да пристигат малко след това. Влязоха в сградата през задния вход. Двама от тях носеха големи найлонови торби. Изглежда се бяха въоръжили за лов на мечки. Не след дълго пристигна и Алдо с трима умници. Те заеха позиции отпред, в уличката отдолу, извън полезрението му в отдалечения край.
Явно никой не държеше да закъснее според модата.
Точно в десет и половина една самотна фигура с тъмно палто, дънки и нещо, което приличаше на плетена сигнална шапка се понесе по тротоара пред „Хайуотър“. Спря са момент, за да погледне през витрината. Джак се надяваше Джордж да се е покрил, както му бе наредил. Тъмната фигура продължи, Когато стигна фасадата на порутената сграда, се озърна, после продължи към нея. Докато прибижаваше зейналия вход, придърпа шапката пред лицето си. Джак не успя съвсем ясно да види изработката, но явно бе грубо копие на онази, която бе носил снощи. Просто бе използвал малко оранжева боя…