Выбрать главу

Наистина ли искаш тази вечер да си играеш на Майстор Джак, приятел?

В един кратък миг си поигра с идеята да стреля във въздуха и да провали засадата. Но после извика в съзнанието си мисли за това, как прекарва живота си в инвалидна количка, заради чувала с цемент, за липсващите пръсти на Левинсън, за куршуми, които пищят из апартамента на Джиа и Вики.

Запази мълчание.

Наблюдаваше как фигурата блъсва остатъците от входната врата и изчезва вътре. В уличката Алдо и Джоуи се надигнаха от скривалищата си и свиха рамене един срещу друг на лунната светлина. Джак знаеше какво си мисли Алдо: „Къде ми е колата?“

Но когато стрелбата започна и двамата скочиха в прикритие. Беше кратка шумотевица, но много гръмка и концентрирана. Джак различи отделни изстрели, изблици на пълнители от няколко бойни пистолета и най-малко две, може би три пушки, всичките бълващи олово в синхрон. Надали се видя нещо повече от едно дълго просветване от отвътре. После настъпи тишина.

Бавно, внимателно, Алдо и хората му излязоха от прикритието, като шепнеха и си разменяха объркани жестове. Един от тях носеше „Узи“, друг държеше рязана карабина. Джак ги видя да се промъкват вътре, чу викове, дори различи думата „кола“.

После адът се продъни.

Изглеждаше, като че ли някакъв много малък, но много бурен ураган се е заклещил на първия етаж на старата постройка на Бордън. Трясъкът бе оглушителен, проблясъците през лишените от стъкла прозорци бяха като половин дузина strobe lights, които наведнъж. Това продължи с пълна сила, както на Джак му се стори, около двайсет минути, въпреки че часовникът му отброи едва пет. После постепенно отслабна и замря. Най-после… тишина. Нищо не помръдваше.

Не. Ами това. Някой изпълзя през един от страничните прозорци и падна в уличката. Джак отиде да провери.

Райли. Кървеше през устата, носа и корема. И го болеше.

— Повикай ми линейка, човече! — изгрухтя, докато Джак се прокрадваше към него. Гласът му едва се чуваше.

— Веднага, Мат — каза Джак.

Райли вдигна поглед. Очите му се разшириха.

— Да не би вече да съм умрял? Искам да кажа… добре те опукахме там вътре.

— Опукали сте не когото трябва, Райли.

— На кой му дреме… взимай си територията… Аз съм вън от играта … просто ми повикай една шибана линейка! Става ли?

Джак го изгледа втренчено.

— Готово бе — каза той.

Постави ръце под мишниците на Райли и го вдигна. Раненият само дето не предаде богу дух от болката, която изпита заради това, че го местят. Но бе достатъчно в съзнание, за да усети, че Джак не го носи към улицата.

— Ей… къде ме водиш?

— Там отзад.

Джак можеше да чуе сирените, които се приближаваха. Ускори ход към дъното на уличката.

— Имам нужда от доктор… имам нужда от линейка.

— Не се притеснявай — каза Джак. — Една идва точно насам.

Той пусна Райли в най-забутаната част на уличката зад сградата на Бордън и го остави там.

— Чакай тук за линейка — му каза. — Същата е, дето я повика за хлапето на Волански, когато го прегази миналия месец.

После Джак се отправи към „Закусвалня Хайуотър“, за да се обади на Трам и да каже на Джордж, че повече нямат нужда от него.

----------------------------------------------------------------------------

Внесе я вътре и я пусна на пода. Заключи зад себе си, докато тя се пипкаше с целофана.

— Джак! — каза тя с притихнал от удивление глас. — Ама те всичките са от „Джетс“! Всичките са от „Джетс“! О, толкова е изискано!

В този момент в дневната влезе Джия.

— Единственото осемгодишно хлапе в Ню Йорк, което използва думата „изискано“. Чудя се откъде ли я е прихванала?

Тя го целуна леко и Джак обви ръка около кръста й, придърпвайки я по-близо до себе си. Беше със сини очи и широка усмивка като дъщеря си, но нейната коса беше руса. Според Джак, тя огряваше цялата стая.

— Не знам за теб — каза той, — но според мен е доста изискано да ти се паднат пет — пет — члена на любимия ти отбор в едно-единствено пакетче дъвки. Не знам на някой друг да му се случвало подобно нещо.

Джак бе разпечатал десетина пакетчета, преди да събере тези пет карти, след което ги бе пъхнал в отделна опаковка и бе залепил картончето на мястото му. Вики се бе вманиачила по „Джетс“ просто защото й харесваха техните зелено-бели екипи. Което си бе добра причина да харесваш „Джетс“, преди да паднат така позорно от „Парсълс“.