IX
Часът беше три след полунощ. Тайно безпокойство овладя госпожата. Едно тъмно предчувствие, смесено с твърде малка доза от надежда успя да се вгнезди в сърцето й. Нещо отвътре все й шепнеше: зло, зло, зло! Тя беше готова да прости мъжа си, само и само да си дойдеше веднъж, но той не си идеше.
Мехадия още спеше, слънцето наближаваше да изгрее, вън беше ясно и прохладно като на горите сутрина след една хубава, ясна, суха нощ, след хубавото време. Госпожата вече седеше у разтворения прозорец замислена, тъжна, може би и гневна. Как е минала тя нощта, не е известно.
Болните от Херкулес-Бад се изредиха да киснат в жежката сулфорна вода и се върнаха, полежаха по два, а може и по три часа, обикновено, след банята, преоблякоха се и излязоха на кафенето, а госпожата още седеше у прозореца.
Слънцето беше изгряло отдавна, въздухът се бе стоплил, множеството разпъплало — ето и госпожата — изтърси се пред кафенето:
— Добро утро!
— Дал ти Бог добро.
Тя влезе в кафенето и почна да се преговаря с едного от келнерите, пита, разпитва за някого си домну, домну… Но лаконический отговор на келнера накара я да изхвръкне тъй же бързо, както бързо беше влязла. Излезе, замина и се вмъкна в съседния ресторант, оттам взе посоката къде моста над Черна река и влезе в отсрещния хотел.
След един-два часа, когато мехадийските жители се пръснаха нагоре-надолу, или да се съберат на тумби, мнозина от тях приказваха дневния си „куриоз“ (любопитна случка), как нея заран известната дама надничала във вратите на всички номера в хотела им, когато тий още почивали, и с това им развалила спокойствието; как мнозина от тях наместо да отговорят на питанията й простичко си я изгонвали или я пращали на дявола. Навсякъде търсила тя мъжа си, търсила го, освен в хотелите, още и в баните, по алеите, гдето се разхождаше множеството, в уединените места, дори и в гората ходила, и на върховете на планините се качвала, мъжът й обаче нигде не се намерил; навсякъде го нямало, никой не го видял от предидущия ден.
Дълго време шетала тя под жежкото слънце, като заобиколила по тоя начин всичките ъглове на Мехадия.
Полуотчаяна, полуразкаяна, полубешенна повърна се тя дома си, нахрани децата си, приспа ги, легна си на одъра, уморена от много ходене, и се замисли. Но и в това положение тя не утрая много време, защото по едно време скочи, ококори се на прозореца и почна да разгледва проходящите, вероятно в ожидание да види и мъжа си между тях.
X
Мъжът липса. Вече четвъртий ден седеше и го чакаше жена му. Ушите й бяха загорели, а лошите впечатления наполовина изстинали, пък той не се явяваше като никога. Тя си задаваше питание след питание: какво стана, къде се дяна вироглавий й съпруг, и сумтеше повечето от злоба, отколкото от разкаяние, с една дума губеше се в разни предположения и догаждания. И то добре поне, викаше си она, че чамаданите с вещите и ракличките с драгоценните ми неща и с парите му са тук при мене, та мога да прекарам времето си в Мехадия без нужда. А какво щеше да бъде, ако мъжът ми измъкнеше всичко това, без да го усетя и го отнесеше със себе си? Не дай боже, умирах от гняв и от срам пред тукашните госпожи!
При тая успокоителна мисъл тя полека-лека дойде в себе си и се примири с положението си. След тридневния си самозатвор най-сетне тя презря срама си, натруфи се по обичая си с най-лъскавите си утрепки, подправи си веждите и клепките, замаза си лицето и устните с правило, спусна си кесийката в хранилището и поведе децата си из продавниците на Мехадия, обиколи най-богатите от тях, разпита за мъжа си и пръсна до ситост мъжовите си жълтички за нужни и ненужни дреболии, за които една благоразумна пестовница не би дала нито счупена пара. Продавачите й се смееха, помощниците им се подиграваха и се гавреха с нея, подмитаха я, пращаха я за зелен хайвер, според българската поговорка, да търси своя господин мъж с указаните белези, в еди-какво облекло, еди-какъв ръст, с такива или онакива очи, нос, мустаки, брада и пр. и пр.