Освен него и пашапортът му се намираше в мехадийската полиция, ще рече, без никакъв вид той не можаше да се отстрани по-надалеч от окръжните села в горите. Ето по коя причина полицията го диреше наблизо, а не твърде далеч от Мехадия; тя имаше и право.
Тъй или инак, бдителността на разпилените катани остана безуспешна.
Минаха се още няколко дни и публиката престана да говори за тоя факт. На дневния ред имаше други въпроси и други истории със съвсем нов характер.
От всички предположения за начина, как се е изгубил господинът, по мнението на по-голямата част от публиката в Мехадия, най-вероятни са разказите, които в последствие станаха предание.
Първий от тях се яви наскоро след второто и последно изчезнувание на господина. Той състои в следующето:
Известно е, че зад левия бряг на река Черна се възвишават стръмните ридове на Карпатските планини. Освен зверовете и изкусните лесничари рядко кой други може да се изкачи направо до самия им връх, на който височината съдържа, както искат да кажат, приблизително до 2000 метра. До едно място тая стръмнина е покрита с разни растения и дървеса, измежду които има проведени лъкатушни пътечки; тия пътечки ту се пресичат и кръстосват, ту се сливат в една и водят в тук-там устроените павилиони и изкуствени градини, които нито се забелязват от долината. По-нагоре растителността става по-рядка, а у самия връх на стръмнините тя като че се изгубва под правите, голи, снеговити скали, с които се завършват речените ридове.
Чудесната зеленина, романтический изглед на тия громадни скали, из пукнотините на които стърчат, увиснали над пропастта, великански недосегаеми борове, видими от дола като малки дръвчета, съставляват нещо действително грандиозно и наистина привличат не само очите на пътника, но и любопитството му. Те разпаляват дързостта на посетителите, подкустрят решителността им и ги възбуждат на героически подвизи — да оборят затрудненията и препятствията и да се изкачат до самия връх. Казват, не на едного смелостта е била причина за разни неприятности и разочарования. Обаче имало е, ако и единични решителни и енергични личности, които са сполучвали да оборят всичките препятствия, да се изкачат и да оставят по един паметник на самите върхове. Такива паметници са ту исполински късове, ту някое громадно знаме, които отдолу се виждаха като обикновени надгробни дървени кръстове или пък детски кърпи. Мнозина от тия дързовити духове на връщанието си клели са се и уверявали, че не им е било възможно да идат по-надалеч и по-нагоре, защото са гледвали такъв или инакъв блуждающ хищний звяр, който им пресеквал пътя. Други пък са казвали простичко: изпречи ни се една громадна пропаст, която нямаше никаква възможност да преминем безнаказано; или пък — стъмни се и не оставаше време за по-нататък, нито пък дързост за пренощуване в едно такова диво и безплодно място, гдето на всекий час можахме да станем жертва на гладните диви зверове.
Именно на такъв подвиг, казваха, уж се бил решил и господинът. Той бил, ужка, заръчал още от вечерта да му приготвят един дървен кръст и на другата заран, придружен от още едного подобен нему авантюрист, отправил се на върха, мъкнейки кръста на плещите си. Като не могли до вечерта да се изкачат, понеже трябвало да лъкатушат много време, да отдъшат между дърветата и да рекогносцироват местността, решили се да пренощуват до една чудовищна скала, под един многовековен стар бор. През нощта се случила грозна и силна буря; борът бил свален, а тий затиснати на място. Последовавшите след бурята поройни дъждове свлекли бора и раздавените под тях двоица души в Черна, която ги отнесла надалеч.