Другият разказ се яви наблизо след приемането на писмото.
Разказваха, че господинът се бил присъединил до едни ловци у горното течение на Черна, гдето пътят води надалеч в гората. Той вървял с тях до едно място и веднага изчезнал между буйните треви и гъстите дървета. Ловците, като съгледали отсъствието му, върнали се да го търсят, но господинът се изгубил. Върнал ли се той доброволно, или се погубил в гората, Бог знае това. Отпосле същите ловци разказваха и утвърждаваха, че малко след изчезванието на третия им другар, веднага били поразени от глухия шум на едно по друго два пъти изпразнений револвер. Като се върнали в ближното село, тий обявили на местната власт за подозрителния гръм. Повдигнала се цяла потеря да търсят неизвестния и странен господин, но потерята се върна без нищо, както и отиде. Истина ли беше всичко това, или проста измислица, никой не беше в състояние да утвърди положително.
По мнението на множеството първий от тия два разказа стои още по-близо до ума, защото има нещо общо с удавения обезобразен човек, както и със сваления от бурята огромний бор, който, може би, и до днес лежи над Черна и служи като мост над тая река.
Някои и други обстоятелства, които се разказваха отпосле, идваха да потвърдят вероятността на това мнение. Именно — когато прегледвали обстоятелно тялото на удавения човек, намерили на десния му крак, под коляното му един белег, много приличен на брадавица, но госпожата, която присъствала на аутопсията, не рачила да каже нищо положително, ако е познавала мъжа си по тоя белег; тя си припомнюваше всички белези, но за тоя скри и не вспомни нищо. Само съхранените черни мустаки по спитеното лице на удавения, според описанието й, много приличаха на мъжовите й мустаки; това тя сама потвърди. Но тоя белег за явно тождество не бе достаточен да увери заинтересованите страни и мехадийската заедно с оршовската полиция го отхвърлиха, направиха на мястото приличната аутопсия и сключиха дневника си, в който не се доказваше друго, освен напразната смърт на селянина Раду Чорика от селото Върчаро на границата, кираджия, удавен в минутата при преминуването му на Черна с колата си от силното наидване на горний порой и от изненадейното повдигание на водата в реката.
XV
Изминаха се още три недели в безполезни търсения и постоянно безпокойство. По-голямата част от предишните мехадийски посетители бяха отстъпили мястото си на други нови, а госпожата продължаваше да се разхожда и да личи на площада и по алеите. В последното време тя беше се облекла в черни дрехи, като че жалеше изгубения си мъж. Жалеше ли го тя наистина, или искаше само тъй да лъсне в очите на хората и в тоя цвят, това беше нейно знание; никой психолог не би можал да откаже, или да утвърди едното и другото. Истината си личеше от самото нейно положение и от приноската й в обществото. Тя беше свободна, никой вече не държеше сметка от нея. Като такава сега тя измислюваше разни примки и обикаляше глупавото, болно юношество от Мехадия. Обаче, не знам защо, това юношество отбягваше от нея, като от заразителна чума, поради което речената претърпя не малко яд и насмешки от младите и от старите, които я бяха изучили до кост и под нехтите й. Това отвращение на всякого накара я да погълне злобата си, да задуши в себе си чувствата на неудоволствието, да прибере краищата на покрусеното си сърце, на което никой не щеше да отговори, и да се реши на една добра или зла мярка.
Тя видя, че няма да го бъде така и инак за дълго време, и от злоба почна да прави бани в Елисавет-Бад, впрочем не с просто намерение, а със задна мисъл — да се покаже уж че страда и жертвува за здравето си.
Тъй следува тя една неделя наред. След това, къде края на месец юлия, почти след като се бяха разотишли и най-пресните посетители от Херкулес-Бад, когато и климатът на местността се бе изменил от топъл и сух на хладен и сиростен, а локантите бяха опустели, затворени, тя си тръгна среди един триумф от насмешките на немските войници, болни от разни гнусави болести, и от зевзеклиците на останалите зевзеци и чапкъни, които най-сетне бяха опитали всичката й морал. В тоя случай човек трябваше да види онова безсрамие, с което тя гледаше на тях и заминуваше, като че всичко това да се не отнасяше до нея, а към някого другиго, и това за крайнето учудване на изпроводачите.
Обратното й пътуване от Мехадия в Оршова и от там в Румъния не бе по-малко торжествено. Познаха я навсякъде по пътя и навсякъде я изгледваха съмнително, недоверчиво. В Оршова, гдето трябваше да пренощува, хотелиерите не рачеха да й дадат стая и с голям труд я приеха, и то от съжаление към малките творения — децата й. С една дума, на конец тя замина от Австрия за Влашко напътствуема от насмешките и презрението на хората, оставяйки на всяка стъпка подире си не бляскави, не лестни впечатления, а доказателства, за една развалена натура, неблаговъзпитана и отвратителна жена.