Йордан Йовков
Един есенен ден
Като му дотегна да стои в задименото кафене между случайните си другари, надошли в София, като него кандидати за държавен изпит; като му омръзна да слуша отегчителните им разговори, изпълнени със самохвалство, интриги и цинизъм — Самсаров се почувства по-силно то всякога сам и излезе. Той седеше сега на една усамотена пейка в Борисовата градина, която в тоя тъжен есенен ден се простираше пред него цяла потънала в дълбока меланхолия.
Той обичаше есенните пейзажи. Обичаше да наблюдава тая бавна и скрита агония на природата, от която листата на трепетликите пожълтяваха, на дъбовите храсти се зачервяваха, а тънките вейки на тополите, вече отдавна оголели съвсем, трептяха като молещи ръце, протегнати към небето, хладното и безжизнено вече небе, безсилно да стопли болната душа на умиращите дървета… Едни незасегнати от дъха на смъртта оставаха тъмнозелените борове — но и сега замислени и мълчаливи, загърнати и сега в тайна скръб, унесени сякаш в своя вечен блян за хубавата южна палма… Често очите му се спираха на Витоша. Тежки и гъсти мъгли пълзяха по нея, сякаш и на гранитното чело на тоя невъзмутим гигант се чертаеха вече бръчките на грижа и безпокойство пред близкия призрак на есента…
Самсаров стана. Без да изчезне, неговата тъга се смекчи и олекна, разляна в широката скръб на цялата природа. Той вървеше бавно по мократа алея, потръпващ болезнено при шума на стъпките си по падналите листа. При Орловия мост той стоя една минута, неподвижно загледан: той гледаше големите бронзови орли, разперили широки крила, по-мощни и по-смели от живите си братя, но така безсилни и нещастни в напразните си усилия да полетят към небето… „Никога, никога!“ — шепнеше той, отминавайки по-нататък.
Самсаров влезе в града, погълнат от шумен и широк поток от хора. И тия непознати лица, които минаваха край него, без да го погледнат, унесени сякаш в някаква трескава и тежка грижа, усилваха още повече в него болката на самотността и скръбта. Неусетно Самсаров се озова пред същото кафене, което той преди малко беше напуснал. При спомена за преживяната наскоро досада той ядосано се възви назад, без да знае къде да отиде сега. Дойде му на ум да заобиколи министерството. Той погледна часовника си — показваше три. Но днес беше сряда и не приемаха просители. Ала все пак може да се отиде, мислеше си той. Може би ще намери някое ново обявление, което трябваше да се знае. Освен това, така щеше да прекара в нещо времето и да се поскита сам.
Ситен дъжд беше почнал да роси и когато Самсаров отваряше вратата на разкошното здание на министерството, една струя от вятър и влага нахлу заедно с него. Като снемаше яката на палтото си, той почна да се изкачва по стълбите. Веднага един разсилен, сякаш отлепен от стената на коридора, се яви пред него. Лицето му, черно и сипаничаво, с ниско и набръчкано чело, с грамадни челюсти, имаше свирепото и злобно изражение на булдог, готов да ухапе. Едва Самсаров бе преминал няколко стъпала, когато разсилният го хвана грубо за ръката и го спря.
— Не може… Днес не приемат…
— Но аз…
— Не може, разберете. Днес е сряда и началниците не приемат. — И той продължаваше грубо и нахално да дърпа Самсарова.
Самсаров разбираше, че тоя нахален разсилен го спира не толкоз, за да изпълни една наредба, а от една органическа почти нужда да бъде груб и зъл, та поне в това да изрази и той своето значение и превъзходство. Изпитвайки едно самодоволство от положението си, щастливи от ласките, които получаваха от началниците си, привикнали да чакат всичко от тях, разсилните в министерството се отнасяха грубо и предизвикателно особено към ония, външността и изгледът които издаваха в техните очи уволнени учители или кандидати за служба. Като желаеше да избегне по-голяма неприятност, Самсаров се обърна към разсилния кротко и примирително:
— Слушайте… Аз знам, че днес не приемат; при началниците нямам и работа. Но ще се кача горе, за да видя няма ли някое ново обявление. Само това…
— Не знам… Забранено е. Не може… — И разсилният пак го задърпа.
Самсаров кипна. Той не можа повече да се въздържи и, в припадък на силен яд, отблъсна далеч от себе си разсилния и почна ядосано и високо да го ругае. Разсилният, ядосан сам от съпротивлението му, готвеше се да отговори с още по-голяма грубост. Но появяването на ново едно лице го спря. Влезналият беше прилично облечен господин, със златни очила на сухото си лице. Разсилният почтително се поклони и стори път. Явно беше, че това е някакъв висок чиновник в министерството — не обаче от първите, защото инак Самсаров щеше да го познае. Зачул хокането на Самсарова, чиновникът разбра веднага в какво се състои работата. Но той продължи да се изкачва бавно и важно по стълбата, не показвайки намерение да се намеси, сякаш искаше да се почувства, че разправията с такива хора, неизвестни някакви учители, най прилича на разсилния. В това затишие, което явяването му предизвика, той искаше да се почувства и собственото му превъзходство, разликата между него — високия, важния чиновник — и Самсарова, нещастника в негови очи, принуден да проси по коридорите на министерството и да се разправя с грубия разсилен, същия, който с такова страхопочитание отстъпя пред него. И той се качваше бавно по стълбите с една лека презрителна усмивка.